– Камелия, стани ми муза за малко – дай някое твое стихотворение да ме вдъхнови.
Казвам й темата.
– А, не, не, аз не мисля така – казва – жената обича и не мисли за себе си.
Каза го и хоп, тръгна да изчезва. Тя, Камелия Кондова, си е такава, за миг е тук, после е в утрето или в други вселени. Понякога на две-три места едновременно. Може и да са повече. Аз обаче я застъпвам точно на прага на едно такова друго измерение:
– Чакай – казвам – чакай малко, че той човек, ако не се обича, ще умре. Атомът ако не се обича, нали ще се разпадне. Нали така се получава верижната реакция – влагат в атома тъмна, мрачна енергия от нелюбов и ето ти ядрен взрив.
Тя се спря за миг. Сините й очи засвяткаха и ме погледна някакси по човешки.
– Нали гарджето – продължавам аз, – ако знаеше, че грачи толкова грозно, щеше да се хвърли от дървото. Че той и камъкът ще се разцепи, ако не се обича.
– Абе, може и да си прав, ама за да пишеш за това, трябва да обичаш жените, нали така?
– Ама аз много ги обичам, кой не го знае!
Това вече го говорех на себе си, защото Камелия беше вече някъде другаде – в XXV век или знам ли къде…
И като казах „Обичам жените“, се сетих за втората ми бивша жена. Много красива, умна, интелигентна, но малко по-проклета, отколкото е нужно за една жена.
Защото всички уж умни мъже знаем, че малко женска проклетия прави живота с нея по-цветен някак. Имаше депресиращо по-голямо его от мен, колкото и мощно да беше моето. Всеки ден ме биеше с три обиколки в това поприще. Понякога с пет. С нея твърдя, че съм завършил два пъти Магнаурската школа със специалност „Женски прийоми за манипулиране на мъж в Постамазонската епоха“. Беше си амазонка от съвременен вид. Можеше да победи всеки мъж и да си го води за носа, без той да съзнава, че е станал черна робиня. Та откакто си взех дипломата, твърдя, че мога да усетя кога жена тръгва да върти номера още от предния ден. Преди тя да го е замислила даже. Затова съм й много благодарен на професорката. Абе, направо си беше роден академик.
Та тази жена имаше навика всяка сутрин да застава пред огледалото, да си отправя целувки и да се гледа с такава любов, че – честно – завиждах на образа отсреща. И този ритуал се повтаряше всеки ден. Реших и аз да го опитам. Стана ми смешно, докато го правя, но по-късно разбрах, че в това има смисъл. Погледнеш се, кажеш си, че се харесваш и че се обичаш и ти става по-ведро и денят е малко по-друг. Който не вярва, да пробва.
Та тази жена страшно много се обичаше и когато я видях след години, се шашнах –
как може 50-годишна жена да изглежда на 30?
Но остана сама. Ни коте, ни дете, ни мъж. И личеше, че това не го е искала. Вярно, такива жени не умират от рак, живеят дълго и умират като прави самотни отчаяни и горди дървета. Но сами.
И сега да се върна на Камелия. Нищо, че тя още не се е върнала от знам ли къде там. Да обичаш значи да обичаш другия, казва. Не мислиш за себе си. На нея ще кажа, че имах една учителка по немски в 8 клас – фрау Петрова. Така изглеждаше, че нямаше как да я наречеш „другарко Петрова“. Фина, с достойнство, с една особена обич към нас и професията. Не беше кокетка, почти пред пенсия жена. След това учих пет години английски и накрая се оказа, че знам по-добре немския език, който фрау Петрова от училището „Кирил и Методий“ в Балчик през моя осми клас ми е преподавала. Имаше
толкова благородство и финес в нея,
такава вътрешна одухотвореност, сякаш светеше отвътре. И това успя да го усети дори напъпилият пубер, т.е. аз, навлязъл току-що в мрачните дебри на усамотената сексуалност. Тази жена – твърдя го с опита на преминал Магнаурската школа – се обичаше. Но с оня баланс, който е като дишането: вдишваш – издишваш, взимаш – отдаваш. Ритъмът на равновесието. Когато си се разбрал със себе си кой си, защо си, какво можеш, а каквото не можеш – си го прощаваш. Защото ако се обичаш истински, можеш да си простиш, нали така?
Не съди, не кори, обичай се.
И питам: ако човек не може да обича себе си, как може да обича някого другиго? Нали всички сме едно цяло?
Има две легенди как е загинал Ахил. Според първата Парис му е пробил петата, единственото уязвимо място в него. Втората гласи, че е загинал в битка с царицата на амазонките Пентилезия. После се разбрало, че той й е позволил да го победи от любов към нея. Царицата никога не си простила. Балансът, мили мои, балансът… Вдишваш – издишваш…
Такива жени, мъдри и чувствени, огряват света със собствена светлина, красотата им струи в духовното, истински женското. И, вярвайте ми, те са най-голямата виагра за един мъж, независимо на каква възраст. Магнитът, който те излъчват, ни преследва и в отвъдното.
Защо го пиша това?
Ами да, аз обичам жените.
Смятам, че са по-истински от нас, мъжете. Носят природната красота с тях. А чрез красотата ние общуваме с Бога, мирозданието или каквото там си го наричате. Тогава сме в транс и вибрации, еднакви с божественото. Дори когато единствено съзерцаваме. Любовта е само честотата на канала. Да, жените в XX век победиха, станаха първи, но хитруваха – използваха мъжки прийоми. Сега станахме свят на компромисите, защото командват жените, такава им е природата. Нека обаче да помнят, че светът е вървял напред заради разбитите мъжки глави в чугунената стена. Докато един ден тя е паднала.
0 Коментара