Война на световете – версия България

„Никой човек не е остров изцяло за себе си; всеки човек е къс от континента, част от сушата. Ако морето отмие бучка пръст, Европа ще стане по-малка, както и ако отнесе някоя издадена канара или имението на твои приятели, или пък твоето собствено. Смъртта на всеки човек ме смалява, защото аз съм част от човешкия род. И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб.“

„За кого бие камбаната“, Джон Дън, превод Александър Шурбанов

Когато от списанието се свързаха с мен, за да ме поканят да пиша по тази тема, си казах “хайде да те видим сега, моето момиче, можеш ли да пишеш за това, без да използваш нито една цифра”. Не за друго, а защото вече съм провела толкова много разговори с толкова много хора, писала съм, спорила съм, карала съм се, молила съм и изобщо съм ползвала разнородни средства за дебат или за да убедя някого. И от първа ръка знам, че фактите, цифрите и данните не значат нищо, ама нищичко за хората, които отричат и вируса, и ваксините. Затова сега ще опитам да не ползвам цифри. Нито веднъж.

Ще ми се този текст да е и оптимистичен, но това не знам дали ще съумея да постигна. Съмнявам се и, че текстът ще е лековат или приятен, или забавен. Точно обратното. И едва ли ще ви хареса. Но е необходим. Даже на мен ми е необходим. За да изкажа максимално приятелски мислите си, с надеждата, че това би могло да има значение за някого. Дори и за един човек.

И ето, ще говоря за три неща. И половина. Да, три неща и половина.

Ще започна с първото – и то е информацията.

Парадоксално, но факт – колкото повече информация има по даден въпрос, толкова по-трудно се оказва да се формират клъстери от хора, които я намират, четат, възприемат и интерпретират по сходен начин. Отделно, във времената на хибридните войни, фермите за тролове, фалшивите новини и тн., ако човек иска поне да е информиран адекватно, е редно активно да търси и избира източници, които се отличават с представителност, проверка на фактите, достоверност и добросъвестност на информацията и с липса на зловредно намерение при предаването й. В този смисъл, поне е добре да кажа, че съседката Пепа или познат на братовчеда не отговарят на нито едно от тези условия. И да схванем това щеше да е лесно постижимо, ако хората бяхме рационални същества. Но ние не сме. Никак даже не сме, колкото и да ни се иска да си мислим, че сме такива. В нормални времена може дори да успеем да имитираме, че сме. Обаче

сега времената не са нормални.

Тестът, на който ни постави пандемията, не просто пропука мита за нашата рационалност, а направо я отнесе. И ни остави голи, беззащитни и напълно объркани, потъващи все повече в противоречиви емоции, страхове, ирационалност, суеверия и пророчества. Това важи с различна сила за различните хора, разбира се, както и за различните общества. В някои случаи е почти маргинално, а в други – доминиращо поведение. Въпросът е, че в България не се справяме особено добре с теста. Това е войната на полето на информацията.

И в тази война на световете (ни) печеливша е само смъртта.

 

Второто, за което ще говоря, е науката. Да се спори с науката е малко като да се пикае срещу вятъра – вечно ще си опикан. Мисълта ми е, че

науката винаги печели.

И затова има съвсем ясна причина. Няма нужда да спорим с науката, защото тя спори сама със себе си и не обявява нещо за факт, преди да го е разнищила по начини, които на нас дори не биха ни хрумнали. Науката и научният подход притежават нещо, които е много важно и ги отличава безапелационно. Те функционират като непрестанно се само-тестват и се опитват да се само-оборят. И се превръщат в наука, само тогава, когато стигнат да точката, в която това вече не е възможно. Т.е всяка възможна различна хипотеза и всеки вариант за грешка са проверени и е доказано, че не оборват научната основа и резултата. И едва тогава науката казва “това е така”. Изобщо, интересно занимание е науката. Често самотно и много болезнено.

Представете си да посветите години на една теория и следвайки този здравословен научен подход да установите, че теорията ви не може да бъде доказана, че не струва… Представете си да ви сочат непрестанно с пръст, да ви обявяват за луд, да ви преследват, затварят, дори горят на клади (реални или метафорични). Колко от нас са в състояние да направят това? Да продължат да функционират и да правят това, което правят? Затова, хайде малко по-уважително към учените. Защото без тях щяхме още да рисуваме тотеми, да мислим, че светкавициите са гнева на боговете, да ползваме каменни сечива и да живеем в пещери. А, да, и да умираме на 30-35 в добрия случай. И щяхме на куково лято да знаем, че светът не свършва зад ей онази далечна планина.

За разлика от научния подход,

нененаучният си живее много лежерно –

стои на Ф, потропва с краче и може да си плещи каквото му хрумне. Обичайно това са твърдения от потока на съзнанието, непрестанни изисквания кой какво е длъжен да направи за него и обвинения. Сигурно има и светли моменти, де, когато от това произтича нещо конструктивно. Но не ще да са много. Защото това е малко като да се опитваш с ходене да стигнеш до Марс. Независимо, че е отдавна ясно, че това няма как да стане. Но крайният скептицизъм и нихилизъм са способни да отхвърлят това и да поискат отново да им бъде доказано защо пък да не може. На тях лично. Тук и сега. И като им кажат да се информират, защото това знание е отдавна налично, започват да сипят обвинения в какво ли не.

Не ме разбирайте погрешно – всеки има право да вярва в каквото си избере. Но трябва да е наясно, че изборите, които правим, вървят в комплект с последствия. Едното без другото не може. Ако избера да не вярвам в гравитацията и реша да докажа, че аз съм права, като скоча от 10-ия етаж, гравитацията няма да се впечатли особено. Даже никак.

Това е войната срещу науката. И в тази война на световете (ни) печеливша е само смъртта.

И третото, за което ще говоря, е вирусът.

Като става въпрос за него и отношението ни към него, има много и различни групи от хора, например:

• напълно против ваксините
• против ваксините, маските и мерките изобщо
• за много крути мерки
• за меки мерки
• за никакви мерки, защото вирус няма и всичко това е заговор за подмяна и подчинение
• хора, които и да искат, не могат да се ваксинират по медицински причини
• хора, които вече са били болни, но търсят допълнителна защита, като се ваксинират
• хора, които вече са били болни и затова смятат, че не са застрашени
• хора, които подозират, но не са сигурни, че са били болни
• ваксинирани
• привърженици на зелените сертификати
• противници на сертификатите
• за задължителна ваксинация
• за крайни мерки към хората, които отказват да се ваксинират
• за тестове и за ваксинирани
• за трета (бустерна) доза
• против всичко изредено
• хора, разчитащи на науката и данните
• хора, убедени в конспирации, нано частици, чипове, графен и т.н.
• хора, притеснени за свободите си
• хора, уплашени от вируса
• хора, загубили близки и приятели от вируса
• хора, едва оцелели от вируса
• хора с long Covid
• хора с нарастващи психологични дефицити в следствие на пандемията
• хора, за които вирусът е работа
• и т.н., и т.н., и т.н.

Мисълта ми е, че можем да продължим по тоя път. Можем да продължим да се делим на групи, докато не стигнем до там да познаваме поименно всички в своята мини група.

Аз може за нищо друго да не съм права, но съм сигурна, че има нещо, за което съм. Сигурна съм, че има едно нещо, което обединява всички хора, всички нас, независимо към коя група принадлежим. Убедена съм, че всички до един искаме

животът ни да бъде отново нормален,

такъв като преди. Мислите ли, че ще го постигнем, като продължаваме да се делим на групи и групички и да воюваме помежду си? Това е войната между нас.

И в тази война на световете (ни) печеливша е само смъртта.

И сега идва ред на половинката от трите неща и половина, за които обещах да говоря. Докато пишех този текст, bTV излъчиха репортаж от ковид реанимацията на ВМА болница, в която разполагат с всички възможни условия и техника да спасяват хората. Припомням, че не във всички болници е така. Признавам си, че гледах и плаках. Защото нито битката на медиците е абстрактна, нито това, че често и те са безсилни. В този репортаж един човек си отиде, пред очите ни, независимо, че огромен екип хора се бориха за него около час. Просто нямаше какво да направят. Този човек има име, история, семейство, приятели.

Този човек имаше живот.

Като всеки от хората в статистиката, която четем ежедневно. Тези хора си отиват неваксинирани от болест, за която имаме ваксина. И не, ваксината не дава 100% гаранция. Нищо на този свят не дава 100% гаранция. Но дава огромен шанс, ако изобщо се разболеем, да не останем само спомен, болка и мъка в сърцата и умовете на всички, които ни обичат.

Какво ще правите е ваше решение. Иска ми се да се ваксинирате (освен ако нямате доказани медицински показатели да не го правите). Иска ми се, но не мога, а и не искам да ви накарам. Не съм привърженик на задължителните неща (има и изключения, де). Иска ми се да можете да погледнете отвъд лъжите, умишлено насажданите конспирации и разпалваните разделения и да си дадете сметка, че когато живеем в общество, заедно с правата ни, вървят и отговорностите ни. Иска ми се да се вгледате в страшно уморените, засенчени, потъмнели очи на медиците, които се опитват да спасяват болните от ковид в реанимациите и да видите там това, което аз видях –

хора на ръба на разума и силите си,

които са се вкопчили с всички сили в мисълта за онези, които са спасили и още могат да спасят, за да не полудеят. Иска ми се да схванете, че крайното отрицание, пълният скептицизъм и цинизмът като начин за справяне с битието са убежище на чудовищни вреди. Иска ми се да ви кажа, че ви разбирам, даже тези от вас, които съвсем са затънали в ирационалното и страховете си, да ви поканя да си поговорим без да си крещим, да ви прегърна и да ви кажа, че всичко ще бъде наред. Но не мога. Защото нито си говорим, нито се слушаме. Само се обвиняваме взаимно и се отдалечаваме едни от други. Защото не всичко ще бъде наред. И вече не е наред. Защото толкова сме забравили да живеем заедно, че сме готови да не живеем, само и само, за да не го правим заедно. Защото кризата с вируса е еманация на мъртвото ни общество и на човешките ни дефицити. Защото, оковани в собствените си гледни точки, сме слепи и глухи за всичко друго. Защото в тази война на световете (ни) печеливша е само смъртта.

Написах това изречение вече няколко пъти, нали? Прочетохте го няколко пъти. А разбрахте ли го? В този случай войната на световете (ни) има не абстрактни, а напълно реални жертви – хора. Отиват си тихо, сами, сред тръби, инжекции и механични звуци. Отиват си, докато се мъчат да си поемат въздух, а не могат. Ние още имаме избор. Те нямат.

А от нашия избор зависят и други. Това е.

И за финал ще ползвам един цитат на Платон (427 г. пр.н.е. — 345 г. пр.н.е.) “Не притуряй към огъня огън.”