Мисля си, че последните вече близо две години хората са в локдаун, като затварянето е и в света на идеите. От март 2020 светът се представя доста черно-бяло – вирусът срещу хората; хората срещу хората, едни нескончаеми пандемични войни, които все повече са на територията на личните отношения.

Приятели и познати се разприятеляват, аргументите валят с огнемети, пяна излиза от устите, бъдещето не е светло, а в оня бял цвят на непрогледна софийска мъгла. Такъв е вкусът на времето.

 Пак търсим вкуса на времето и крачим с ръце в джобове ние. Какво ли от нас ще вземе то?“*

Американският психотерапевт Естер Перел нарича последните вече близо две години „голямата адаптация“. И да, дори да не искаме изобщо да се занимаваме – задачата пред всеки един от нас е да се приспособи към новите условия – от малките избори – като видове маски и решение за ваксинация до това как да преживее този период, без да пострада психически, разчитайки на своите умения, травми и мотивация.

В същото време –

оголването, разпадането на маските,

които обичайното ежедневие беше залепило върху хората паднаха и виждаме кой накъде го тегли, но най-вече какви са главните опасения и страхове. Участници във всичко това са и децата, които за пореден път са огледала на поведението на родителите си и които ще продължават да отразяват тяхното поведение дълго, минимум докато не излязат от възпитателната им орбита и осъзнаят какво се е случвало в семействата им и за тях в тези години. С дните и месеците, затворени в домовете, социалните си балони, мнозинството хора

ставаме заложници на схващанията на групите,

с които най-често обсъждаме проблемите. Всяка такава малка група търси потвърждение не в различната, а в същата малка група, което прави да изглежда сякаш „много сме, силни сме“, а всъщност се събираме и надъхваме само със себеподобни, изправени срещу злия друг. В приказката на добро и зло, ние сме от правилната страна (която и да е тя). И това е нещо, няма да го нарека „нормално“, защото тази дума е в хиперинфлация и още ще се обезценява, а е „естествено“, защото също е част от адаптацията ни – движейки се в една

мисловна плоскост със себеподобни,

това ни помага да не потънем в депресивни страхове – поводи за които има много. Така че, независимо коя страна взимаме, ако тръгнем през пътя на интерпретация на несъзнаваното, го правим, за да се справим с личния си, ужасен ужас вътре в нас – и затова ни трябва силна кауза, с която да се свържем, която да е наша броня. Затова не можем да кажем и кой е по-агресивен – ваксъри или антиваксъри, чуваме

силните им гласове, които се надвикват

и в яростта понякога не може да се различи точно тезата, но можем да се опитаме да чуем онова, което не се чува в най-високите тонове – жуженето на ежедневието, на мечтаещите, на обичащите се и на хората, които посрещат децата си, на приспивните песнички.

„Наистина ли вярваш, че влюбените ще са единствените, които няма да имат проблем през пандемията?“, ме попита любим приятел, умник, скептик и циник в края на март 2020 г.  През това време се срещнах с много хора, стоях в кабинета много часове и мога да му кажа, че бях права – влюбените изсипваха пред мен рози и кръвоизливи от любовта си, но не отразяваха пандемията – освен като досаден фон.

 Солен е вкусът на времето и ние със тебе го платихме. Години от нас ще вземе то, но в тях ние себе си открихме.

На пръстена на цар Соломон било написано „и това ще мине“. Ще мине и това – и ще остане като белег. За някои белегът няма да зарасне дълго време, заради скръбта им по близки хора. Други ще носят болката от дните в изолация, в страхове, тревожност и паника, насилие и бедност. Жените са най-пострадалата част от населението и нека не забравяме това – дори гримирани и танцуващи, както е забелязал Джон Ленън, ние си оставаме най-чувствителната на икономически промени прослойка – а с нас и децата.

Много хора вярват, че като оставим миналото, то ще се разпадне и изчезне, но уви, наблюденията ми са, че по-често гноясва –

като забравена марля при операция.

Затова, докато чакаме „всичко това“ да свърши, може да събираме артефактите от ежедневието, което имах(ме) през тези дни, месеци, години – аз ще сложа няколко успешни и един неуспешен засега проект; ще сложа снимките ми с приятелки, с които през април и май 2020 г. имитирахме известни картини и си ги пращахме; пъзелите, които наредих; списък на книгите, които прочетох; рецептите, които започнах да правя и новите приятелства, някои само онлайн, които придобих. Само те дават карамелен привкус на времето, останалото е само сол.

*Автор на текста на песента на Щурците „Вкусът на времето“ е Волен Николаев.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара