Превръщане на неуверените деца в преуспяващи деца

„Растем във високо конкурентна, строго регламентирана академична среда, която ни излага на стрес и ни принуждава непрекъснато да се сравняваме помежду си. Изглежда така, сякаш ни отглеждат единствено заради резултатите ни от тестовете. Ние просто сме прегорели.“

Габи, на 17 години, Чикаго

Делото на живота ми е да помагам на децата да преуспяват. Кариерата ми започна с обучение на деца в риск в Северна Калифорния. Повечето от учениците ми живееха в бедност, бяха малтретирани или бяха със специални образователни потребности, психически отклонения и физически увреждания и аз все се чудех как бих могла да им помогна да постигнат успех. Докато подготвях докторантурата си по педагогическа психология и психотерапия и изследвах психическата устой­чивост, стигнах до един важен извод: преуспяващите хора не се раждат – те се създават. За да се развиват добре, децата се нуждаят от спокоен, подреден и изпълнен с обич живот, но също и от независимост и компетентност.

Преуспяването е свързано с усвояване на умения.

След като разработих мето­ди, спомагащи за усвояването на тези умения, учениците ми не само повишиха успеха си, но и подобриха поведението си и станаха по-уверени и по-оптимистично настроени.

През следващите няколко години представих тези методи на учители, психолози и психотерапевти в училища, универ­ситети, образователни отдели, травматологични центрове и социални домове и в 18 военни бази, а впоследствие и на ро­дители в 48 щата в Америка и в 16 други държави. (Никога няма да забравя един баща от Кайро, който ми благодари и ми каза: „Досега си мислех, че да си родител означава да бъдеш част от хранителната верига – да осигуряваш прехраната на детето си и да го закриляш. Не знаех, че всъщност мога да му помогна да стане уверено и преуспяващо човешко съще­ство“.) Постепенно осъзнах, че не само децата от социално слаби семейства и децата със специални образователни по­требности са лишени от възможността да преуспеят. Тенден­цията засяга всички слоеве на обществото, но децата, които растат в богати общности, са изложени на по-силен стрес. Те са самотни и потиснати и се чувстват празни.

Суния Лутър, професор по психология в Аризонския университет, е стигнала до заключението, че тийнейджъри­те, произхождащи от горната прослойка на средната класа в Америка, проявяват по-силна склонност към депресия, тревожност и злоупотреба с наркотици в сравнение с тий­нейджърите от останалите социално-икономически групи.

– В наши дни привилегированите младежи са много по-уязвими от връстниците си от предишните поколения – отбелязва Лутър. – Данните от проучванията сочат, че те са изложени на натиск за отлични постижения.

Децата не са в състояние да се справят с нереалистич­ните ни очаквания и трябва да признаем, че вината за това е наша.

Проблемът с прегарянето и влошеното психично здра­ве на децата ни се корени в обсебеността ни да развиваме когнитивните им способности, защото смятаме, че способ­ностите и средствата, подпомагащи академичните постижения, са разковничето на успеха. Отглеждането на деца вече представлява всепоглъщащо усилие за усъвършенстване на интелектуалните им способности. Смятаме, че колкото по­вече знания набиваме в главите на децата, толкова по-умни стават те. Още след прохождането на детето си започваме да правим планове за образованието му с енергичността на армия, готвеща се за битка, и се тревожим за всяка него­ва стъпка. Лелеяната награда е приемът в колеж и колкото по-престижен е колежът, толкова по-добре. Използваме вся­ка възможност да повишим коефициента на интелигентност на детето си и да стимулираме когнитивното му развитие, мислейки, че това ще доведе до отлична диплома.

И непре­къснато се притесняваме!

Няколко майки от Шърман Оукс, Калифорния, сподели­ха с мен страховете си, че двегодишните им деца може би няма да бъдат приети в една престижна детска градина.

– Детето ми на практика ще бъде лишено от шанса да получи добро образование – отбеляза една от тях.

Един психотерапевт от Бока Ратон ми разказа за баща, който предупредил, че детето му ще отсъства от училище, защото искал да му покаже Харвард.

– Трябва да се започне отрано – обяснил той. Детето било на пет години.

Гюс Нит, училищен инспектор в една малка общност в Уисконсин, ми каза, че предишната година, докато получа­вали дипломите си, тримата отличници на випуска в гим­назията в Пардивил отбелязали, че ще запомнят този пери­од от живота си с учене и полагане на изпити. (В момента се преработват учебните програми с цел да бъде осигурено повече време за по-задълбочени занимания, за работа вър­ху проекти и за по-пряко общуване между учениците.) На­всякъде, където отида, родителите и учителите споделят с мен, че децата са изтощени. Безгрижната игра в пясъчника, взирането в облаците и пускането на хвърчила са заменени със зубрене по настояване на родителите, частни уроци и за­нимания с флашкарти. Съсипахме детството на дъщерите и синовете си и станахме причина те да се чувстват изцедени.

Преуспяващите деца имат усещането, че могат да по­стигнат всичко, което пожелаят. Те следват собствените си принципи, защото са убедени, че могат да определят съд­бата си, и продължават напред, преодолявайки по-лесно трудностите. За тях съществува по-голяма вероятност да се съвземат след провала заради увереността си. Неуверените деца хранят същите надежди и имат същите мечти, но им липсва вътрешна сила и нагласата „мога да го направя“, за­това не успяват да преодолеят предизвикателствата. Каква е причината за тази разлика? Отговорът ни е известен и той почива на научни открития.

Преди повече от 50 години Еми Вернер, преподавател­ка по психология в Калифорнийския университет в Дейвис, поставя началото на едно продължило четири десетилетия революционно проучване на стотици деца, живеещи на ха­вайския остров Кауаи. Близо една трета от децата са от бе­дни и проблемни семейства – родителите им са с психични разстройства или злоупотребяват с наркотици. Вернер се надява да успее да проследи въздействието на тези стресо­ви фактори върху развитието на децата от раждането им до навършване на 40 години. Две трети от децата са със се­риозни поведенчески отклонения и психични заболявания или злоупотребяват с наркотици. А дали някои от тях преус­пяват? Резултатите са изненадващи дори за Вернер. Въпре­ки неблагоприятната среда една трета от

децата израстват като „способни, уверени и грижовни“ хора.

Преодолявайки трудностите, те преуспяват в училище и в живота. Дру­ги психолози новатори изследват бедни и бездомни деца, а също и малтретирани деца и жертви на терористични и военни действия, и също с изненада установяват, че голям брой успяват да превъзмогнат травмите. Всъщност много от тези деца постигат „учудващо добри резултати, незави­симо от влияещите негативно на адаптацията и развитие­то им обстоятелства“. Някои от тях дори са „устойчиви на стрес“. Те са преуспяващи. Ала защо?

Вернер продължава проучванията си, насочвайки вни­манието си към децата, преодолели трудностите. Тя уста­новява, че без значение какви са травмите им, тези устой­чиви деца споделят две непогрешими черти: имат силна връзка с най-малко един насърчаващ ги възрастен човек и набор от придобити умения, които им служат като защитни фактори.Не всички от тях са даровити, нито отличници, но всички

„използват уменията си ефективно“,

отбелязва Вернер. И което е най-важно: „децата разчитат на себе си“. Колкото и да е изненадващо, причината за постижения­та на някои деца не се крие в гените, оценките, коефициента на интелигентност, спортуването или свиренето на музикал­ни инструменти, нито във вида на училището или в упражненията за справяне със стреса, а в силните страни на характе­ра, които те развиват, насочвайки живота си в положителна посока. Тези качества и закрилата на някой грижовен човек ги предпазват от стреса и им дават възможност да следват мечтите си спокойно и уверено, да преодоляват препятстви­ята и да извоюват победи. Всяко от тези качества може да бъде възпитавано. Съществуват източници и практики, до които можем да осигурим достъп на децата си.

Емоционалната устойчивост може да помогне на всяко дете да постига успехи. За тази цел просто трябва да пре­настроим нагласата си. Вместо да им казваме какво трябва да правят и да се опитваме да ги „вкараме в правия път“, трябва да изграждаме у тях защитни механизми, за да бъ­дат устойчиви в тези несигурни, пълни с предизвикателства времена и да разгръщат способностите си.

В основата на тази книга е залегнал изводът, че децата са стресирани, самотни, объркани и изцедени, защото ние се придържаме към една погрешна и остаряла теория за раз­витието им, която ни пречи да възпитаваме у тях качества, с чиято помощ да израстват в нравствено и емоционално от­ношение. Някои психолози наричат тези качества „некогни­тивни умения“, „личностни черти“ или „добродетели“. Аз предпочитам да ги наричам

„силни страни на характера“.

Макар че често значението им се подценява, според науката тези личностни особености са не по-малко важни за успе­ваемостта, издръжливостта и психичното здраве на децата.

Силните страни на характера могат и трябва да бъдат възпитавани у децата. Това ще сложи край на епидемията от прегаряне, ще послужи като защитен механизъм срещу токсичния стрес и неблагоприятната среда и ще допринесе децата да не се възприемат като резултати от тестове, а да разгръщат способностите си. Казано накратко, да се превър­нат в преуспяващи хора.

ЕПИЛОГ

Започнах да пиша тази книга, подтиквана от един въпрос, чийто отговор търся повече от 40 години. Един ден, до­като бях студентка, се прибрах вкъщи, за да се видя с роди­телите си, и заварих баща си, който беше спокоен човек, да крачи из всекидневната с някакво списание в ръка. Когато ме видя, той вдигна нагоре списанието. „Тук пише, че от първите три години от живота на детето зависи дали то ще постигне успех, или ще се провали – изрече баща ми. – Ако това е вярно, отдавна щях да съм мъртъв.“ Нямах представа какво имаше предвид. Родителите му бяха починали, преди да се родя. Не знаех почти нищо за детството му. През този ден той най-накрая ми разказа за ранните години от живота си и аз разбрах защо съдържанието на статията го е разгне­вило.

Родителите на баща ми пристигнали в Америка от Ита­лия преди повече от сто години, търсейки по-добър живот. Не говорели английски и били бедни и необразовани. Дядо ми починал от испански грип, когато баща ми бил на две го­дини. Баба ми била принудена да даде баща ми в сиропита­лище за няколко години, докато намери начин да го изхран­ва. Баща ми успял да победи нищетата. Спечелил стипендия и завършил колеж, преживял Голямата депресия, защитил магистърска степен в Калифорнийския университет в Бър­кли и в Станфордския университет и участвал във Втора­та световна война. Преди да се ожени и да стане грижовен баща, бил директор на едно училище и написал няколко книги. Той доживя до стогодишна възраст.

Казано накратко, баща ми беше преуспяващ човек. Как го беше постигнал?

Продължих да го разпитвам и не след дълго открих от­говора на този въпрос. Освен на грижовната си майка баща ми разчитал и на други хора, които му помогнали да усвои седемте силни страни на характера, за да бъде в състояние да побеждава несгодите през трудните години от живота си.

Една монахиня в сиропиталището го карала да се чув­ства в безопасност, подхранвайки емпатията му.

Една библиотекарка го снабдявала с книги и разпалвала любознателността му.

Един учител открил писателската му дарба и под него­вото ръководство той придобил самоувереност и осъзнал колко е важен самоконтролът за постигането на поставе­ните цели.

Един свещеник го научил да се моли и да не губи на­дежда дори и в най-тежките периоди от живота си, като му давал пример с оптимизма си.

Един съсед го взел на работа при себе си и го приучил на постоянство и нравственост.

През следващите 40 години се опитвах да разбера защо някои деца изнемогват, а други блестят. Търсенето на отго­вора на този въпрос ме отвеждаше в класни стаи и акаде­мични зали в различни краища на света. Разговаряла съм с хиляди учители и родители. Научих толкова много неща, без да си давам сметка, че първият ми учител – моят баща – разполагаше с отговорите, които търсех. Той получавал подкрепа от хора, които били наясно с потребностите му и ста­нали негови водачи.

Тези хора разпознали основните му активи и възпитали у него седемте силни страни на характера. Макар че всяка от тях му помагала да преодолява препятствията, резултатът бил по-добър, когато ги съчетавал:

Самоконтрол + постоянство

Любознателност + самоконтрол

Нравственост + емпатия + оптимизъм

Баща ми е преуспял благодарение на мултипликацион­ния им ефект – обединената им сила, подхранвана от загри­жените хора, които били до него.

Преуспяващите хора се възползват от този ефект. Усвояването на силните страни зависи от съзнателните усилия на състрадателни хора, които са наясно, че те са от съществе­но значение за успеха на децата.

Предизвикателствата, пред които са изправени децата през XXI век, са коренно различ­ни от предизвикателствата, пред които е бил изправен баща ми в началото на XX век. Каквото и да поднесе животът на децата, тези силни страни ще им служат като защитни буери, ще подсилват устойчивостта им и ще им помагат да се справят с неизвестностите, да преодоляват несгодите, да постигат победи и да бъдат господари на съдбата си.