Ще започна този текст с една кратка история.
Бях на пет години, когато за първи път посетих Гърция. Тогава по заведенията все още наистина се чупеха чинии в земята, паричната им единица беше драхма, пътуваше се с виза, а всеки втори възрастен мъж беше с броеница в ръка.
Това бяха първите ми впечатления за тази държава, която беше като нов свят за мен. Наред с гръцкия език, с който се сблъсквах, изучавах и толкова разнообразни навици в хората. Беше интересно. Наистина и до днес, като вече зрялата жена, в която съм се превърнала, когато някой ми спомене думата „броеница“, си спомням за мъжете, които стоят, вървят, говорят си, пият, смеят се, но в едната им ръка винаги виси по една броеница, с която си играят. Или аз съм си мислела, че просто си играят…
Те обсъждаха различни теми, от които тогава не съм разбирала нищо. Говореха за политика, икономика, домакинство, дъщерите и синовете си…
През цялото това време с пръстите си опипваха всяко топченце, едно по едно, без да пропускат никое и брояха, отмерваха топченцата с такава прецизност, все едно са хирурзи на времето и пространството.
Тогава поисках от майка ми
да ми купи броеница.
Беше направена от кехлибарчета и ако трябва да съм честна, беше ми по-интересна заради това отколкото заради приложението си. Никога не свикнах да я използвам, но имаше две-три седмици в началото, когато постоянно я държах в ръце и си играех с нея. Бях като обсебена и тогава може би беше моментът, в който осъзнах, че животът ни е една математика, побрана в малките сферички, нанизани върху този конец.
Ние сме като артисти участващи в един постоянен реален пърформанс наречен живот, а отделните ни роли с всички хора, които срещаме са като нова вселена, побрана в малък кръгъл свят, близо до следващата стъклена сфера, нанизана в поредицата.
Всеки избор, който правим определя следващото нещо, което ще ни се случи. Всеки следващ разговор, който провеждаме е неизменно обвързан с всички останали, които ще имаме. Съдбата не е нещо, което пада от небето и ни удря по главата, а се заражда от решенията ни.
Животът не е низ от случайности,
а една пресметната до съвършенство и опозната добре поредица от ежедневни избори, които ние нанизваме, за да стигнем до края и да започнем отначало.
Човек сам прави избор кое да е приоритет в живота му, дали да бъде добър или лош, дали да предаде някой друг или себе си. Понякога дилемите са ужасяващи, но броеницата на времето и решенията са в нашите ръце. Ние сме господари на живота, който водим, решенията, които вземаме.
Да, няма правилен или грешен избор, но има умно или глупаво решение. Никой не бива да ни казва какво да правим с живота си, защото изборът как да го живеем е наш и приоритет трябва да са нуждите, които имаме ние и ценните за нас хора, които не биха ни налагали да живеем както те искат, а както ние бихме били пълноценни и щастливи.
Може да не изградих навик да си играя реално с броеница в ръка, но в главата ми има поне няколко броеници, с които жонглирам, както често се налага на всеки съвременен човек. Ако случайно някоя от тях падне на земята и топченцата се разпръснат, това се нарича „криза“ – може да е нервна, може да е на средната възраст.
За да продължиш напред, не трябва да оставяш топченцата на земята, защото те могат да те подхлъзнат и да паднеш самият ти на пода. Трябва да събереш всяко едно от тях и да го нанижеш обратно на конеца, а не да бързаш да жонглираш с останалите здрави броеници.
Понеже липсата на една от тях винаги се отразява, а играта е само метафора колко е важно да подредим живота си преди той да подреди нас, преди да ни превърне в едно топченце, отделено от всички останали.
0 Коментара