Поезията на съвременния босненски поет Драшко Сикимич излиза за пръв път на български език от издателство Егро.
Драшко Сикимич е роден през 1984 г. в гр. Любине, Босна и Херцеговина, където живее и до днес. За времето на войната при разпада на бивша Югославия не е напускал родния си град. До момента има три стихосбирки: „Хартиени топчета“, „Драскотини“ и „Костите ми хапят“. Автор е и на два романа.
За творчеството си казва, че думите му идват лесно, защото е изпълнен с въодушевление от самия факт, че пише. Нужно е да забравиш, че си писател, за да си истински такъв, продължава Сикимич. Става популярен, след като негова позната споделя негово стихотворение от първата му поетична книга в социалните мрежи. За часове получава две хиляди харесвания. Сикимич добавя, че това, което наричаме стил, е просто музика, която сме в състояние да чуем. Мисли, че поне веднъж е уловил щастието, но това се е случило прекалено бързо, за да се запише и изгледа наново.
Избраните стихове на Сикимич излизат на български под заглавието „Драскотини“. Преводачката Калина Йорданова, която също е психотерапевт, е отличена с награда са превод на романа „Хищни нокти“ на сръбския писател Марко Видойкович през 2010 г. Преводачът Цветозар Цаков е журналист и писател, чийто дебют „Винилови души“ тази година получи литературната награда „Южна пролет“.
Призори
Имахме работна среща:
страховете, сънищата ми и аз,
такъв, какъвто на другите се представях
и сам желаех да се видя.
Никой никому
не вярваше
и никога не би повярвал,
ако по прозореца не заигра зората –
прикотка умовете ни навън,
облече ги в цвърчащи птици
и полъх на вятър;
прободе страховете ми с лъчи,
а от сънищата взе смута.
Какво ли
не се случва
призори?
Тя трябва да е вечна
Вчера ходих на църква.
Исус ми каза, че ревнува
от религията, която посветих на теб.
Оплака се Исус,
че него никой толкова не е обичал,
а ужким го обичат
милиони хора.
И им се присмя Исус –
на пренебрежимо малкото внимание,
и на молитвите,
и ме попита: че кой се моли, ако обича?
После добави сам:
Мен, Исуса, ме държат единствено на кръста,
а ти нея си приковал
към всяка своя мисъл;
без кръв и мъки я разпъваш
толкова блестяща,
от нея заличаваш всеки белег на страдание
и грозота в живота.
Разпъваш я по невъзможни начини.
Рушиш преградите около нея.
Изпепеляваш злобата, преди да я докосне.
Времето притихваш, когато отминава:
„шшт“, сгълчаваш го,
„за теб тя не бива да научи,
тя трябва да е вечна“.
Ти толкова си вярвал в нея
за един-единствен ден,
колкото човечеството в мен
за две хилядолетия.
***
Какво знам за поезията?
Абсолютно нищо.
Но знам за стиховете.
Знам, че стиховете са любов
и че писането е като секса;
защото чувството, след като свършиш
с писането на последния куплет,
е същото като мигoвете след оргазма:
струва ти се,
че никога повече няма да хванеш
молив в ръката,
а мъртвилото е много по-силно
и трае с дни,
защото умът се пълни по-бавно
от тялото;
и се питаш:
ще мога ли някога отново да пиша?
А след хубаво стихотворение
само слушам музика
и спя с дни.
Веднъж така
написах накуп три стиха
и замалко да умра.
О, да, много по-лесно е да обичаш!
Рибите не вярват в Бог
Стоях си като рекордьор по стоене
и за Луната си записвах данни.
Какво правиш, капитане,
минувач зад ухото ми подхвърли.
Ето ме, наливам се,
засякох го набързо:
подквасен съм за втора вечер.
Човекът се обърна и изчезна изумен.
Все едно не виждаш,
че към сметката за тока ще ни включат и Луната,
подире му го скастрих,
сякаш беше провинен.
Познавам го:
той е от онези хора, които с риба постят,
защото чули са,
че рибите не вярват в Бога;
а трикът им в това е, че знаят как
с един замах да й извадят всички кости.
Раждания
За пръв път се родих,
когато се родих
и нищо не знаех;
плаках
и тежах четири кила и двеста
и дълъг бях четиридесет и шест.
За втори път се родих,
когато срещнах нея
и нищо не знаех;
смеех се,
бях на двадесет и седем
и можех изправен
да сменя крушка.
За трети път се родих,
когато тя се роди,
тежеше колкото…
колкото самун хляб!
Смях се
и плаках,
дълга беше петдесет и два
и можех изправен
да я вдигна и да докосна небето.
Без сценарий
Ти си филмов кадър, в който искам да нахлуя,
ролята ти толкова ще ми хареса,
че режисьорите безпомощно ръце ще вдигнат
и камерите сами ще затанцуват покрай нас.
Искам да съм твой любовник без сценарий,
а на този филм откраднат име ще дадем накрая,
но боя се, че кадрите със теб
и на загасени светлини не биха спрели.
0 Коментара