Вече съм почти на 28 години и мисля, че много добре знам коя съм и какво не мога да бъда. Определено се обичам, съхранявам спомените си внимателно, защото ми помагат да не забравям откъде съм тръгнала и в какво съм се превърнала. Не мога да бъда гробище за комплекси, безформена и демотивирана пихтия, която не се бори за своята личност.

Снимка: Георги Челебиев

Всичко започна от кантара на медицинската сестра в училище. Трябваше да претеглят учениците, а аз не исках, защото бях най-едрата. Накрая, когато повечето деца излязоха, а сестрата настояваше, се качих и – да, бях тежка. Чуха се възклицания и тихо шушукане от съучениците ми, а медицинската сестра попълни ужасната цифра в картона. Боледувах и се бях върнала в училище щастлива, че вече съм оздравяла, когато осъзнах, че от целия ми гардероб ми стават точно две нощници и една шуба. В нечии очи срещах разбиране, а устата на някои други не спираше да ми напомня за промяната. Аз също не спирах да си напомням какво се е случило, но исках да забравя този срок,

тези месеци без нормално дишане и слабост.

Тривиално е да казвам, че съм се чувствала като нищожество, и то неоправдано, това повече го показват спомените ми.

Обикаляхме от няколко часа, а навън беше вече студена зима. Той ме познаваше достатъчно добре, за да знае, че имам проблем и ме обичаше достатъчно, за да изтърпи всичко, без да каже нищо, с което да ме нападне. Не ми стигаше кураж да вляза в някое от заведенията в нашия малък град, защото се страхувах от погледите, които ще срещна. Бях осми клас, бях дебела и ме беше срам от това, защото хората ме гледаха сякаш се срамуват от мен, без да съм им направила нищо. Тогава моят приятел ме погледна и започна да говори. Каза много неща, но това, което запомних, беше, че предпочита да замръзва, отколкото да стане така, че да се чувствам наранена от нещо. Правих се, че не разбирам какво има предвид, защото бях свикнала да не обсъждаме този въпрос, свързан с притеснението ми от хората и реакциите им. Той отсече и почти изкрещя: „Не ме интересува как се чувстват те, как ще те гледат, а само как се чувстваш ти. Ти имаш значение, разбираш ли?“ Влязох в заведението и си поръчах. Беше страхотна вечер.

Това се оказаха първите ми стъпки към възприемането. Влудявах се, когато някоя от бабите ми подръпваше блузката отзад,

за да не ми се вижда „голямото дупе“,

или зорките погледи на семейни събития, навън, в училище, които прилежно следяха какво ще си поръчам, колко точно ще изям от чинията и дали ще поискам още. Изненадата на други момичета в обкръжението ми, когато някое момче обръщаше внимание на мен, а не на тях. Не говоря за приятелките ми, а за останалите. Важно уточнение: моите момичета ме подкрепяха. Бяха по-мъдри от останалите и имахме само един женски скандал, защото според една от тях аз се бях облякла неадекватно. Тогава избухнах, но поглеждайки назад, знам, че е била права. Искаше повече да ме предпази, отколкото нещо друго.

Започнах да гледам тялото си в огледалото, променях го с различни режими. Преди бала ми трябваше да отида до банката и на излизане от входа на кооперацията две млади майки с колички ме подминаха, когато чух едната да казва на другата: „Ако бях толкова дебела, щях да умра.“ Думите й ме изпълниха с гняв, но не към мен самата и моя вид, а към нея и нейното мислене. Обърнах се и й казах: „Ти и без това ще умреш.“

Снимка: Десислава Тодорова

Това беше първият и последен път, когато паднах на нивото на някой, който ме засрамва и обижда заради моя външен вид. Тогава тя се разплака и тръгнаха по улицата изплашени от мен, а в нейните очи аз виждах моите.

Разплаканите очи на дебелото момиче в мен,

което в този момент беше в отбранителна, силна и зла позиция.

Можех да понеса да бъда пълна, но не можех да понеса да бъда такъв човек, който кара другите да се чувстват като отрепки. Не можех да приличам на тях.

Постоянните опити да отслабвам бързо ме демотивираха, защото резултатите бяха отчайващи. Сякаш мислите ми препускаха, а тялото ми беше спряло. На 23 години казах КРАЙ. Ще се промениш, ако ще да ти коства живота. Наистина бях решила – или слаба, или няма да те има.

Започнах да вървя километри на ден, което беше сутрешната ми тренировка, броях литрите вода, които изпивам, всяко грамче храна, което приемам, а вечер беше ред на втората или третата тренировка за деня. Отидох на диетолог и следвах режим, научих калориите и „правилните“ храни, които помня и до днес. Главата ми беше като една таблица, а единствената радост цифрите на кантара, които се смаляваха. Бавно, но си бях поставила ултиматум.

Комплиментите на останалите не ме вълнуваха, спрях да общувам, затворих се, не четях книги, защото буквално

цялата ми енергия беше вложена в това да бъда слаба.

Нищо нямаше значение. Успях да сваля над трийсет килограма, а мъже, които никога не ме бяха поглеждали преди това, започнаха да ми изпращат мили съобщения.

Всичко ме отвращаваше, но най-много хората и храната. Мога да кажа, че се чувствах красива и успешна, но изгубих връзка със социалната реалност. Не ми трябваше никой да ме критикува, окуражава или подкрепя. Нямах желание да бъда в тялото си, без значение каква форма има то, не се гледах в огледалото и изгубих мотивация за задълбочена комуникация или нови запознанства. Имах усещането, че всички хора виждат само колко по-слаба съм отпреди и в момента, в който вдигна дори един килограм, те отново ще ми обърнат гръб. Всичко ми се струваше илюзорно и фалшиво.

Кантарът беше на почетно място в стаята ми. Единственото нещо, което се докосваше до мен най-често. С него си говорих, той разбираше и приемаше промяната, а накрая категорично ми показваше всичко в очите.

Да бъдеш на ръба означава, че се взираш в краката си, които висят надолу към пропастта. Достигнала си своя предел на търпимост в собствена изкуствена среда, която безмилостно те унищожава. Бях на ръба, станах и реших да се върна малко назад, за да усетя баланса, да запазя част от физическия си успех, но и да не съм изолиран робот, а щастливо момиче.

Не, не започнах да ям както преди, а промяната в спортните ми занимания беше само с цел да ги превърна в приятно, а не механично занимание.

Вложих цялата си енергия да преродя обкръжението си, общувах като невидяла, вдигнах няколко килограма, без това да ме накара да изпадна в истерия и почувствах себе си на своето място.

Не бях перфектна и никога нямаше да бъда,

но се чувствах по-красива отвсякога и се приемах повече от всеки друг момент от моя живот. Преместих кантара в килера и преди няколко дни за първи път го извадих оттам, за да установя, че това лято съм свалила 7 килограма без диети, спорт без контрол или нещо подобно. Мисля, че ми се е случило само защото съм щастлива. Когато един човек е щастлив, той е активната версия на себе си. Щастието не е застинало, а те движи постоянно нагоре, сякаш се рееш и само трябва да усетиш как да му се оставиш.

Това, което ми „дадоха“ диетите, в никое училище не ме научиха, а именно, че никога не трябва да обиждаш някой на база външен вид, дори той да го прави към теб, както и че никой, който би те обидил, не те заслужава. Затова – не се обиждай, като караш щастието да те чака далеч от теб, а го открий отвъд формите си. Трябва ти само здравословно отношение и самоуважение, защото тялото ни е една фасада, под която крием своите индивидуални светове и щом те има, то тези светове съществуват, за да бъдат споделяни и опознавани, а не занемарявани и наранявани.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара