Смъртта преследва не само Димчо Дебелянов, един от най-големите поети на България, но и любимите му. Две от жените, които най-нежно обича, умират, а самият той загива на 29 години на фронта. Мария Василева е покосена от туберкулоза, а Елена Петрунова е застреляна от баща си.
След целувка изкълчва крака си
Приятелите на Димчо Дебелянов дълго помнят смешната случка с Мария, когато той за малко не счупва крака си. Двамата се запознават в София. Тя е ученичка – хубава, черноока, със загадъчен поглед и звънлив глас. Баща й е разсилен, а тяхната мъничка къщурка се белее над изровените стръмнини вдясно от военното училище.
Младите се срещат често и тайно от нейните родители. Точно вечерта срещу Възкресение Мария не отива с тях на черква, а чака Димчо притулена зад голямата акация в дъното на двора. Влюбените се отдават на нежни ласки и унесени в чувствата си, не чуват заглъхващия звън на камбаните. Гласовете на родителите й, които се връщат от черква, изненадват и двамата.
Димчо и Мария се сбогуват набързо и той хуква. В тъмното не вижда зеещата зад оградата яма и пада в нея. Изкълчва лошо крака си, но успява да се измъкне. Трудно се добира до хотел „Конкордия“, където няколко дни лежи с превързан крак. Там го посещават приятелите му и заедно се смеят на Димчовите премеждия. Той не казва нищо на Мария. Връзката между двамата продължава и поетът е все по-увлечен по красивата девойка. Скоро обаче тя завършва училище и заминава учителка в романтичното тогава село Козлодуй, край тихия бял Дунав. Но километрите не могат да охладят чувствата му към нея. Три години те си разменят писма, а сестрата на Дебелянов по-късно разказва: „Той по цели часове ми говореше за нея. И й посвети много от стихотворенията си.“
Неочакваният шамар
Изведнъж от цялата тази идилия избухва катастрофа. Поетът получава поредното писмо от Мария, но девойката е направила фатална грешка. Тя пише не само на него, но и на друг момък, и е объркала пликовете с адресите. Така
Димчо получава посланието до съперника,
за съществуването на който дори не подозира. Писмото е придружено и с нейна фотография. Поетът преживява страшна мъка. Неговите илюзии са разбити, истинските си чувства той не споделя с приятели, но излива върху белия лист. Така се ражда прекрасната „Черна песен“ – „Аз умирам и светло се раждам, разнолика нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта безпощадно руша.“
Писмата между двамата секват. Димчо е нещастен, но непреклонен, докато идва страшната вест.
Мария се разболява от туберкулоза.
Ужасен, той забравя обидата, прощава всичко и хуква към любимата девойка. Дълго стои край леглото й, целува ръцете й, а после с часове броди сам из града, като не може да забрави тъжния й поглед. Мария умира съвсем млада, а сестра й разказва, че намерила из книгите й писмо от Димчо: „Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам…“
Така за първи път смъртта му отнема любимата жена. Но той не знае, че тя ще продължи да го преследва. Другата фатална любов на Димчо е Елена Петрунова. И тя е ученичка, когато се запознават през пролетта на 1911 година.
През есента е застреляна
Двамата са съседи. Димчо живее в стая под техния етаж на ъгъла на ул.“Граф Игнатиев“ и „Патриарх Евтимий“ в столицата. Приятелят му Константин Константинов разказва: „Елена го привличаше неудържимо.“ В началото той й помага да подготвя домашните си по литература. Така между уроците започва страстната им връзка. Младите се виждат, когато бащата на Елена, офицер от запаса, не си е вкъщи, или се разхождат по Цариградско шосе. Димчо й рецитира новите си стихове. Вечерта на фаталния изстрел той е в квартирата. Гърмът от пистолета проехтява из цялата къща и поетът разбира, че се е случило нещастие. Изтичва до жилището на Елена. Но твърде късно. Девойката вече е издъхнала. Поетът хуква навън и почти в несвяст върви по Цариградско шосе и другите техни любими места из града. В следващите дни не е на себе си. После дълго повтаря пред приятелите си: „Умря една светица.“ Из София се говори, че бащата не бил добре психически и затова застрелял дъщеря си
С Лалка споделя мрачните си настроения
След като е загубил две жени, които е обичал, Димчо е потиснат и разстроен. Последната му любов е с учителката Лалка Ганчева. Тя не умира, но него го застрелват на фронта. Точно пред нея той споделя най-мрачните си настроения. Девойката изгрява като слънце от облаците, за да освети за малко живота му. Лалка е изключително красива, със загадъчни очи, весела и остроумна.
Двамата карат Коледа в Ихтиман с Гьончо Велев и жена му, приятели на Димчо. Денем той поправя един превод на Молиер за „Всемирна библиотека“ на Александър Паскалев, а вечер двете двойки обикалят няколкото ресторантчета. Из малкото градче плъзват пикантни измислици за това какво се разиграва в къщата на Гьончо. Дори една вечер местни клюкари взимат стълба и се качват до прозорците да надничат. На другата сутрин двамата с Лалка си тръгват. На гарата, преди да се разделят, Димчо я нарича шеговито „моята годеница“. Малко след това казва на случайно срещнат познат от в. „Вечерна поща“, че се е сгодил, но сватбата ще е след 10 години. На другия ден вестникът пуска обява: „Лалка Ганчева, учителка, и Димчо Дебелянов – сгодени.“ Това идва като гръм от ясно небе за девойката, която трябва да дава обяснения пред родителите си. Димчо заминава за фронта. Оттам пише на Лалка: „Тук вече човек може и сам да се застреля.“ Той не знае, че този път смъртта е избрала него. След три месеца, на 2 октомври 1916 г., е убит при Демирхисар.
0 Коментара