В днешния динамичен век думата „стрес“ се използва във всяко второ изречение. И е нормално, поради живота, който всички ние водим. Всеки човек на планетата се сблъсква със стрес през целия си живот – знаем, причинява се от изживявания или заболявания. И всеки търси и намира някаква своя формула, с която частично или напълно да се освобождава от напрежението.
Водещите световни психолози пък търсят нови и нови начини как да се полезни на хората и човечеството в опитите за преодоляване на стреса.
За всеобща изненада, най-честите причини за стрес не са личните драми, а професионалните. В материално „еволюиралия“ ни свят всички се нуждаем от финансова стабилност, за да водим някакъв начин на живот или просто да съществуваме. И дори и да няма наличие на сериозна амбиция, всеки се стреми да има работа и да е устойчив в това отношение. Без значение дали става въпрос за служител или собственик на даден бизнес, стресът се прокрадва. При служителите е почти постоянен. В началото е на базата на ужаса дали ще се справят с новата длъжност, дали ще се „напаснат“ с работния екип, дали ще има сблъсъци и интриги и ако има такива – как да се опазят или въобще – как да ги избегнат. В процеса на работа се проявяват нови стресови ситуации, които събуждат страхове от рода на: „ Ще ме оставят ли на работа? Имам ли одобрението на шефа? Достатъчно креативен ли съм? Възрастта ми дали няма да ми изиграе лоша шега и да ме заменят с някой по-млад служител?“. И още десетки такива въпроси.
Така стресът се настанява леко, едва недоловимо в душите ни. Започват нервни състояния като раздразнителност, липса на концентрация, лесна уморяемост, сънливост, апатия и безсъние. Започва да рефлектира върху взаимоотношенията с близките хора, а като допълнителен „бонус“ се проявяват
заболявания на физическо ниво.
Естествено, винаги има формули за отработване на проблема, наречен работа. Много хора биха посъветвали да се напусне това работно място, да се намери друго, по-спокойно, с по-нормален работен ритъм. Но ако се замислим, няма работа, която да не изисква максимум концентрация и адекватно отношение. Така че тук всичко зависи от самия човек. Той трябва да анализира цялостната картинка и да види къде точно се крие този трън, който го води до това състояние. След това да създаде нови, полезни параметри, чрез които да внесе баланс в работния си ритъм.
Разбира се, има различни видове работна активност, има хора, които са по цял ден са на крак и тялото им е изтощено, но аз винаги съм препоръчвала спорт.
Основното лекарство при този стрес е спортът.
Не е нужно да се влиза във фитнес зала, за да направите една тренировка, да излеете напрежението чрез упражнения, да събудите тялото и да активирате живота, наречен оросяване. Да раздвижите мускулите си, да се насладите на всеки миг, в който усещате прилив на сили, да прескочите бариерата, която се усеща в първите минути на натовареност. Да се наслаждавате на музиката, която сте си пуснали в слушалките и да слеете звук, движение, дишане и усещане за рестарт на умореното ви тяло.
Болят ви краката, гърба, раменете? Нямате сили да си помислите за спорт, какво остава да го приложите…Точно в това се крие спасението. Нямате сили да клекнете? Не го правете. Но си пуснете лека танцувална музика, станете и просто се полюшвайте леко. След минута-две ще установите, че вече ви е по-леко на тялото и тогава може да раздвижите ръцете, кръста и врата си. Може и да се задъхате и ще е нормално, ако отдавна не сте се раздвижвали както трябва. Това не трябва да ви отказва. Продължете да танцувате, като ясно и точно си казвате, защо го правите. Правите го за себе си, за да премахнете напрежението от днешния ден, за тялото си, което в този момент ви е благодарно и ще ви се отблагодари, като с всеки изминал ден ще е по-здраво.
Музика, упражнения, или разходки в парка – това е основния способ за премахване на напрежението.
Стрес от лични драми и неволи.
Колко познато на всички ни! Без изключение! Тук не опираме само до любовта, а до взаимоотношенията с най-близките ни хора – партньори, роднини, приятели.
Без значение дали ще изгубим любовта си или добрите отношения с роднини, дали ще се размият приятелските усмивки със стар другар – стресът ни завладява заради загубата. Загубата на емоциите, които съпътстват отношенията с дадения човек. Изведнъж всичко се срива в душите ни. Тогава се събуждат всички емоции, провокирани от дадената ситуация. Тъга, гняв, съжаление, обида, разочарование, надежди и отчаяние. Чувствата ни връхлитат като ураган, появил се от нищото. Без значение кой е инициаторът на тази ситуация, факт е, че стресът е налице. И тук вече нещата загрубяват, защото ако на ниво работа винаги знаем, че имаме план Б – смяната й, то в личните загуби съществуват чувства, породени от взаимност. Стресът обхваща психиката, физиката и цялостната ангажираност на личността. Един тежък
емоционален шок, който може да води до тежки депресивни състояния.
Попадала съм в подобни ситуации. Факт е, че са много важни възрастта и опитът, който трупаме с годините. Но първото нещо, с което трябва да се справим е шока от създадения проблем (загуба, раздяла, агресия, несправедливо обвинение и т.н.). Приемаме случващото се. След това се опитваме да преценим щетите, които ще понесем в чисто емоционален план и се опитваме да се подготвим. В тази подготовка нищо не е достатъчно ясно като размер на щетата, но все пак е редно да направим анализ на ситуацията. След това преценяваме кой всъщност ни е наранил или кого сме загубили. Тук е важно да подчертая, че смъртта на любим човек не може да се преодолее чрез анализ, спорт, разходки или хубава музика. За такъв вид загуби се изисква много, страшно много време и са налице две неща, които не трябва да забравяме.
Първото е, че сме имали щастието да познаваме и да обичаме този човек.
Второто е, че това е естественият ход на живота.
Тук времето и красивите спомени са съдниците, които ще ни помогнат. Но се иска търпение и надежда, че някой ден ще боли по-малко.
Но когато се касае за раздяла, която не носи белега на смъртта, нещата стоят по друг начин.
Винаги, когато съм изпадала в подобна ситуация, не съм се успокоявала с някакви крилати фрази и надежди, а съм си задавала много въпроси. Ето някои от тях:
Какво се случи? Между теб и кого се случи? Кой е той като личност? Кой е той в живота ти? Какво поиска да му дадеш и му даде? Той оцени ли го? Той какво ти даде? Ти оцени ли го? Колко хубави спомени имаш с него? Колко лоши спомени имаш? За какво страдаш – за него или за моментите, надеждите и мечтите, които си си позволила да имаш покрай него? Вярваше ли му? Беше ли достатъчно надежден като опора на роднина, любим/а, приятел/ка? Той вярваше ли ти? Защо се стигна дотук? Къде се срещат точките на разпада на тези взаимоотношения и от коя страна правата се е движила по-бързо? Сега, когато го няма, с какво това променя живота ти и по какъв начин? Толкова ли си слаб/а, за да не намериш сили да продължиш и ако да, коя е тази истински уважителна причина за това? Ако е любим/а, то това обич ли е (ако те е напуснал или ако ти си си тръгнал)? Сигурна ли си, че не страдаш за навик и фалшива сигурност, която освен че те прави слаба, с нищо не ти помага?
Можеш ли да дишаш? А да ходиш, въпреки че краката ти се подкосяват? Можеш ли да позвъниш някому и просто да чуеш добри думи от добра душа? Можеш ли да мислиш? А да се облечеш и нахраниш сама? Можеш ли да си спомниш, че в този свят и ти самата съществуваш? Можеш ли да не виниш и да предпочетеш да свиеш егото си, да оставиш другия победител и да отстъпиш ей така, с добро? Нищо, че ще те е страх, че ще те вземат за пораженец.
Сещаш ли се, че в този свят има стотици милиони хора, които биха дали мило и драго, за да имат един твой ден – изпълнен с динамика – да работят, да се облекат сами, да имат крака, за да ходят и да обуят чифт от твоите хубави обувки? Че биха се радвали, ако могат да чуят реч, без значение каква ще е, че ще са във възторг, ако видят с твоите очи първите падащи есенни листа (а ти си забравилd това)? Ще се радват някой, някъде, пък и макар и за ден се влюби в тях, да изживеят нежност, страст и любов.
Въпроси, на които съм си отговаряла, без да влагам своите емоции. Един страничен наблюдател на една чисто човешка ситуация, в която попадат всички, без значение кога, с кого и къде.
И когато си отговорим на тези въпроси, осъзнаваме, че не страдаме за някого,
а за собствения си егоизъм,
който иска да притежава някого, моментите, времето…
Това само по себе си е една тъжна истина, която се преодолява адекватно само ако не включваме емоции като гняв, агресия, нужда да вменим вина някому, само защото ни е трудно да понесем сблъсък или раздяла.
В допълнение към тези въпроси, винаги съм прибягвала към спорта, красивата музика и изкуството. Там няма фалш. Или ме докосва, или просто търся онова, което да докосне най-нежните струни на душата ми.
Естествено, че болката съществува. Дали ще сме гневни на роднини, дали ще сме обидени на приятели или ще сме тъжни, опустошени и разочаровани от любимия ни човек, тя, болката, си съществува. И това е първото лекарство. Тя е градивната структура на нашето израстване. Тя е невидимият гръбнак на нашето самоосъзнаване, в което не трябва да съществува разочарованието или крайният отказ от мечти, надежди и ново начало. Никога не можем да знаем колко време ни трябва, за да се преборим, но пак ще кажа, че именно времето, адекватните въпроси и безстрастните отговори водят до истинския резултат, пък било то бързо или бавно.
Нека да насоча вниманието си и към
още един вид стрес – от болестите.
Това е безмилостен удар върху психиката на хората. Особено, когато се касае за тежка или нелечима болест. Тук пострадалият трябва да приеме този факт. Да осъзнае, че битка ще има, че може да се води дълго време, че може да не се постигнат най-добрите резултати, че може и да си тръгне от този свят. Но както споменах в началото – всички ще стигнем до физически край. Тук според мен една от вълшебните формули е да се приеме диагнозата като гостенка, към която да поставим условието: „Не ти преча да живееш в мен, но не ми пречи да живея.“.
Естествено, за много хора това ще прозвучи налудничаво, студено, инфантилно и безсърдечно. Даже и неразбиращо. Но всъщност, ако погледнем нещата реално, какво по-добро от това да не се предаваш, да не се отчайваш, а просто да приемеш ужаса като гост, и да се научите да живеете в симбиоза: „Аз не те убивам, ти не ме гони“.
Всичко се корени в начина ни на мислене, на възприятие, на изкривените ни, лични представи за живота и пространството ни. Нашият живот и нашето пространство. За всички нас и малките проблеми са огромни. Зависи в кое време се появяват, при какви ситуации и през кого.
Мисъл, вяра, движение, усмивка, доброта, надежда, приемане, отстояване, болка, влюбеност, обич, доверие, коректност, усилия, и радост. Радостта и мъдрото осъзнаване, че ни е оказано доверие да изживеем този живот – тук и сега.
0 Коментара