Ярост! Аз я разпознавам по стиснатите челюсти, разширените ноздри и присвитите очи, от които се излива омраза – към мен.

Разпознавам я по звука – това са крясъците му или съскащите обидни думи.

Яростта може и да мълчи. Тогава тишината ме удавя и аз се моля за спасителната сламка: „Кажи ми една дума поне!“.

Не подозирам силите на гнева му днес и се страхувам, защото знам, че иска да удря. Е, наясно съм, че едва ли ще го направи, но въпреки всичко ушите ми пищят, а гърлото ми се стяга. Безсилието ме запраща в ъгъла, където искам да се натикам и да заплача без сълзи. Защото не искам никой да ме вижда и чува, че съм такава… безпомощна. А иначе съм силна и уж мога всичко! Затова нека да не почвам да цивря, а да се вземам в ръце, защото вероятно аз после трябва да му оправям кашата, дето сега ми я сервира. Нали в книгите пише, че трябва да го подкрепяш още повече, да го хвалиш и окуражаваш, един вид аз съм вятърът, който ще вдигне платната му и пръстта, която ще храни корените му, аз съм слънцето, абе голям смях!

И да не забравям, че съм единствената…

Също знам, че никой не ме наранява нарочно. Истериите му избухват и изгарят в собствените си пламъци, просто е имало лош ден, ще му мине и ще съжалява, даже ще дойде да ми се извини – за стохиляден път и аз за стохиляден път ще простя, и ще забравя – до следващия път, например утре или само след няколко часа. Ама си внушавам, че това сега не е страшно, защото ще продължава само още няколко години, всичките ми приятелки са минали през подобен ад, просто на мен ми се случи по-късно, отколкото на тях, но и при мен ще премине! Повтарям си, че трябва да пазя главата си хладна, а краката – топли (това е тайната на дълголетието!), че има и други, които обичам и които ме обичат. То и това срещу мен ме обича, но точно сега е забравило, затова ме гледа с тези трескави очи и ми крещи, защото светът му е крив, а аз просто съм пред погледа му, пък и знае, че нямам сърце да му посегна, отделно че и на ръст, и на килограми е над мен.

Гордея се, че имам чувство за хумор – ето ще кажа нещо забавно, да го разсея… Не става!

Добре, тогава ще използвам най-тежкото си оръжие срещу яростта пред мен, няма да го жаля, заслужи си го! Поемам си дълбоко въздух и изкрещявам с пълно гърло:

– Ще извикам баща ти!!! И ще му кажа всичко!

Ето… Колко е било просто?! Слушам трясъка от затръшната врата на детската стая и се усмихвам победоносно. Голяма бяла птицо, защо не се сети по-рано – питам се.

Защото довчера това, дето допреди малко се дереше срещу мен, беше най-милото, най-усмихнатото, най-доброто и гушливо детенце на света. Защото се ядосвах, че ме вика в стаята си по сто пъти, след като преди това поне сто пъти сме си казали лека нощ, по този повод се оплаках на една позната и тя ме заби в стената като пирон с думите: „Радвай се, че вечерта ги знаеш къде са и не се чудиш къде ще осъмнат!” Тогава се разсмях – че къде може да спят моите момичета, ами те не обичат чужди възглавници, не могат да затворят очи, ако не прочетат поне по десетина страници, а как ще легнат без да стискат любимата си играчка, направо се чудя тези деца как ще си намерят половинки, които ще се съгласят да делят леглото си с любимите мече, зайче или продрана бебешка завивка. А преди да заспят, включваха касетофоните си с едни и същи касети с приказки – това им беше фонът, който ги приспиваше, къде ще намерят другаде такива касетофони?! Ами нямаше нужда да търсят – се оказа впоследствие, сега всичко им е в телефоните и могат да заспиват където си искат, нали? А аз си мислех, че когато дойде времето на късното им или по-скоро на ранно прибиране, ще стоя будна и ще чакам да чуя ключа във вратата, чак тогава ще мога спокойно да се отпусна. Така беше. Първите няколко пъти, а после съм заспивала преди още те да излязат, защото клубовете отварят много след обичайното ми време за сън, а кога са се прибирали… Важното е да си имаме доверие, нали?

И да сме живи и здрави, и да трупаме опит.

Искам сега да разбия един мит – за родителския пример. Такова чудо може да е имало навремето, но днес това не-ра-бо-ти, не работи бе, Не.Ра.Бо.Ти. Моите дъщери вече са продукт на това откачено време, което аз отказвам да приема, но трябва да се примиря, защото съм безсилна да се опълча срещу

социалните мрежи, инфлуенсърите, блогърите, тик-токовете, тиндърите

и още милионите такива бъгчета, на които не им знам имената, но са се впили в мозъчетата на моите ненагледни и ги пържат, и ги дълбаят, и ги побъркват, и ги правят вече не-моите-ненагледни, а някакви странни човеци, дето не са нито от Марс, нито от Венера, дето са толкова объркани от големия сърдит свят срещу тях и са му ядосани, че той е толкова немилостив и коварен, и им поднася едни такива неприятни изненади, дето ги удрят като бърз влак и ги кара да мислят сами, и да вземат решения, и то без мама и тати да са до тях, кофти нали?

Затова сигурно са толкова ядосани,

затова мрънкат и са вечно недоволни,

затова понякога се появява и онази ярост, с която започнах и която – сигурна съм – повечето от вас също са срещали под една или друга форма, но са оцелели в крепостничество си. Но това сега не бива да ви отпуска, защото този случай няма да е единствен, следователно имате сериозна причина да потърсите помощ от специалист. Психическото насилие от страна на тийнейджърите върху родителите не трябва да се подценява. Тормозът от децата ни не трябва да се игнорира. Говорете с близките си. Не се срамувайте да признаете: Да, аз съм жертва на моето дете, което е в пубертета (или малко преди пубертета, или веднага след пубертета – задраскай невярното – б.а.) Вие не сте сама, поне знаете, че с мен ставаме две:-)

Facebook Twitter Google+

0 Коментара