В родилното имаше една майка – спокойна като скала и блага като сироп. Наблюдавах я с много смесени чувства – струваше ми се и за завиждане, и съвсем нереална. Но хора има всякакви. Реших, че за мен тя е нереална – едно от първите алибита по пътя ми на млада майка.

Нереални са ми и първите 10 дни след раждането – и аз, подобно на онази, скалата, имах чувството, че съм разтопеният център на Земята и мога да въртя около оста на щастието си тонове земя. Излъчвах толкова щастие – като нескончаем източник на енергия в моята нова малка галактика. В края на 10-те дни ядрото на галактиката беше редовно разплакано и с ужас си мислеше, че никога, ама

никога, няма да може да се наспи.

Тръгнах да разделям ранното майчинство на етапи (ще ги кръстя на откачане, струва ми се добра дума) и установих, че те съвпадат с етапите на израстване на децата. Аз съм майка на близнаци, при мен лудостта е по две, но етапите са си етапи. От перспективата на времето въпросът можех ли да направя нещо по-различно ми се струва също толкова нереален, колкото онази мечта-майка от родилното, да е жива и здрава. Първите години от гледане на децата е такова потъване в приключение, че гледаш само да изплуваш достатъчно често, за да си вземеш въздух. За мен поне е така – но винаги имам едно наум, че това е моята планета.

На моята планета първите три месеца от майчинството бяха някакъв пълен хелп. В такива екшън времена сигурно пречи да си размишляващ човек. На мен мисъл в главата така или иначе не ми остана никаква – и от хормоните, и от пълната умора. Имах чувството, че всяка минута съм заета с хранене на децата – първо кърмене, после дохранване, после доизцеждане на гърди. И най-вече –

ужасното чувство, че не се справяш

и че всичко те затрупва. От този първи етап – той е така при много хора, сочат наблюденията ми, най-голямата глупост ми е вкпочването в мисълта, че трябва да мога да се справя без помощ. Сега, като мисля за това време, си се определям като пълна идиотка. Това прозрение ме сполетя внезапно, докато една ранна сутрин в Сандански пиех кафе и съвсем по южняшки чувах и виждах всичко, което става при съседите. Едно от техните момичета също има близнаци и числом и словом за тях на двора за някаква дребна закуска се суетяха четирима възрастни. Четири срещу едно е пълно поражение, да знаете от мен, а от гордост и предразсъдъци полза няма никаква.

Този период ми е, разбира се, в мъгла, но беше центриран около

хранене и спане.

Аз съм от майките на близнаци, които решиха, че без режим няма да могат да се справят и леле-мале – военна работа. Оттогава ми е останал навик много да се дразня да закъснявам. При цялото това тиктакане и смятане – аз много обичам математиката – се оказа, че съм махнала преждевременно на децата, без да разбера, цяло едно хранене. Пък те трябваше да си наваксват, защото бяха по-дребни. Познайте дали им стана нещо – само дето нямахме никаква драма с махане на нощното хранене. Дълго време ги хранех по график и в 23 часа вечерта – щото така трябвало. Пълна глупост – децата изобщо не бяха гладни и редовно спяха на шишетата, докато се мъча да ги храня насила.

Другата голяма мъка на този период – спането.

Колко и кога трябва да спят децата – все едно са машини. Всеки път, като виждам такова питане във форумите на майки-близнаци, ми става смешно, защото се сещам каква пълна гаднярка съм била. Не към децата – към бабите, горките. Държах ги лично отговорни за всяко разбуждане на децата и бях толкова искрено възмутетна, че не успяват да ги поддържаг заспали като зомбита часове наред.

Мания номер три – излизане на въдух.

Много майки на близнаци страдаме подсъзнателно от чувство за неудовлетвореност заради съмнението, че не успяваме да даваме на децата достатъчно внимание. Едно е да обръщам внимание на едно дете, друго – на две. Макар че и това е повече проблем на главата, отколкото на технологията. Аз постоянно имах чувството, че съм принудена да ги държа като затворници у нас и за да не се чувстват така, излизах постоянно навън. Часове наред в най-голямата зима сме обикаляли из квартала, защото упражнението беше две в едно – въздух плюс спане. Много хубаво, само дето изобщо не ми оставаше време да оставям децата да се търкалят по земята и да се опитват да правят също толкава важни неща.

За всяка майка на близнаци

прохождането е време за паника.

Тук без помощ не става и пак опитите да си самостоятелен са пълна глупост. Някъде по това време датира и началото на безумното броене и сравнения по площадките – колко зъба ви поникнаха, на кой месец се обърнахте, кога пролазихте, състезание безкрай. Добре, че винаги ми е било технологично трудно да се отдавам на раздумки из площадките, та съм си съхранила поне малко нервите в този период.

Етап тръгване на ясла също го минахме леко – главно по една причина – винаги съм обичала да ходя на детска градина. Изобщо не ми хрумваше, че на децата може да не им е интересно там – винаги съм го приемала за даденост. Много ми помага и, че обичам да се доверявам на хората. Много, много рядко съжалявам за това, но има и такива моменти. При нас дойдоха в първата детска градина на децата.

Ужасни, ужасни жени.

Изкараха ни от релси и нас, и децата. Но поне не съм си измислила нещата в собстената ми глава. И тук тръгнахме на детска градина със сто процента отворени ръце. Посрещна ни грозна стена. Случва се, но бях на ръба.

Сега сме на етап втора детска градина. Беше ми трудно в началото с доверието, но си знаех, че просто съм претръпнала и трябва малко да изчакам с реакциите. Страхотни са – и лели, и госпожи. Аз също съм страхотна – или поне така се чувствам. Една майка-скала, която обаче честичко се рони – като сълзите. И блага понякога, но и много люта. Признавам – губила съм дух и съм изпадала в пълно екскюз ми. Добре, че е Киро до мен да ме поеме – и няколко други хора. Какво да ви кажа – майки-сипеи? Прекрасни сме, да се радваме, че сме живи и здрави – и ние, и децата. Те растат, а с тях и ние. Или поне моне ми се иска да вярвам  в това.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара