Човек се събужда един слънчев ден, за да установи, че съществува в свят, в който за пореден път хората се присмиват на някого другиго за това как изглежда. Изпитваш истински страх, защото това поведение е като вирус, който се разпространява главоломно и, честно казано, няма ваксина за него, изолацията не помага особено, освен да се скриеш в собствения си социален балон от хора, които не са способни да съдят и обиждат без причина.
По този начин се чувствах, след като снимката на Дони и Момчил обиколи цялата социална мрежа. Имах да кажа толкова неща на хората в моята листа, който се надсмиват на кадъра – „колко е слаб единият и колко е дебел другият“, както и „колко е нелеп външният им вид“ генерално.
Всеки човек понякога проявява изумителното качество да се смее на изключително глупави неща, които биха наранили нечии чувства или са толкова жестоки, че са неразбираеми под обосновката „чувство за хумор“, защото хуморът може да е всичко друго, но не и оръжие за унищожаване на самочувствие – чуждо и собствено.
Дискусиите, които провокира този кадър, превърнал се в социален феномен, бяха трагични. Да се подиграваш на Дони и Момчил отваря по доста коварен начин кутията на Пандора пред очите ни. За мен няма никаква разлика
дали подиграваме мъж за килограмите му или жена.
Това са двама мъже, които животът е срещнал и са правили музика, която е забавлявала някого някога. Никога не съм следяла живота им, моето усещане за несправедливост не беше провокирано от нуждата ми да защитавам някой познат. Напротив, не ме интересува какво правят тези хора с живота си, защото гледам моя, а те са доста далеч от интересите ми.
Това, което ме провокира емоционално и ме ангажира социално с позиция бяха масовите
подигравки към човек, чийто живот не познаваш.
Нямаш идея през какво минава, дали не е на лечение с тежки антидепресанти или други медикаменти, които влияят на здравословното му състояние и метаболизма му. Имаше твърдения, че от лекарства и антидепресанти не се надебелява, което за пореден път ми доказа, че хората не притежават дори елементарни познания по биология, което не им пречи да се изказват и нападат. Всъщност колкото по-ограничено е мисленето ти,
толкова по-ужасяващ можеш да бъдеш с думите,
които изричаш по нечий адрес.
Истината е, че самото наличие на психично състояние, което те води до прием на антидепресанти, е предпоставка за напълняване и хранителен проблем. Също така да се забавляваш по такъв начин с външния вид на когото и да било е равносилно на това да нямаш против някой да се подиграва и да съди колко ти си дебела, колко е дебела жена ти, майка ти, приятелката ти… Без значение дали това се дължи на заболяване, проблеми със сваляне на килограми след бременност или заради психични проблеми.
Така известният „bosyshaming“ процес
никога не върви едностранно, защото когато го използваш, за да нападаш някого за начина, по който изглежда, трябва да си готов и напълно удовлетворен от ситуация, при която твоите приятели и самият ти сте съсипвани с чужди приказки – за това колко сте дебели или пък слаби, за всеки физически „дефект“, който могат да ви изнамерят. Без значение дали обектът на обсъждане и подигравки има психичен, здравословен или въобще някакъв проблем.
Хората изпитват истинско удоволствие да си чешат езиците леко анонимно и да се шегуват с известни хора. Страдаме от онзи рак на обществото, при който всеки може много неща, по-добър е от другия, но не е направил нищо подобно на това, което буди мотивацията му да се подиграва.
Ако някоя пълна жена е свалила огромно количество килограми и сподели в социалната мрежа, все ще се намери някой да й каже, че трябва да свали още малко. Все ще се намери някой, който да ти обясни, че „не ставаш“. А тази нужда да изразиш отвращение, негативна и нападателна позиция, не се ли дължи на подозрението, че ти самият „не ставаш“? Особено лесно е, когато заемаш тази позиция към непознат човек.
Обаче, обърнато по парадигмата, насочена към личния ти светоглед с разбиранията и уважението, което имаш към хората в обкръжението си, това поведение е нелепо. Тук се получава двойният стандарт. Това поведение подкрепя ли вътрешните ти принципи за правилно, успяваш ли да мотивираш себе си и останалите всеки ден да бъдете истински по-добри в това, което сте и това, което правите, или е много по-лесно да си толкова смачкан, че единственото удоволствие, което изпитваш е да мачкаш другите чрез злоба,
прикрита зад тъй нареченото ти „чувство за хумор“
Нека всички се погледнем в огледалото и се посмеем дружно. Аз днес в огледалото си ще открия едно дебело момиче, което е водило достатъчно битки с хранителни проблеми и килограми, за да се обича независимо кой какво смята за това.
Актуално това момиче има също така лек обрив по кожата, който е достатъчно видим, за да е повод за още подигравки. И също така хиляди други несъвършенства, проявили се с годините. И се възприемам за прекрасен човек, защото въпреки всички недостатъци и независимо кой какво ми казва и как се е отнасял с мен, аз знам, че трябва да се приемам и обичам, за да мога да приемам и обичам другите, без значение през какви метаморфози минава тялото им.
Хора, които са способни по жесток начин да се подиграват и съдят напълно непознати за външен вид, са на една стъпка да го направят и с вас, да го правят и с близките си. Просто понякога не го правят, защото сте им емоционално ценни или защото са в споменатата позиция на двойните стандарти. Но те нямат различни очи и мозък, за да реагират по различен начин на еднакви физически проблеми.
Не ги съдете, покажете им, че не е адекватно. Понякога се смеем на неадекватни неща, но трябва да знаем, че генерално това ни прави неадекватни и негодни като човешки същества.
Огледахте ли се добре в огледалото, преценихте ли какъв човек сте вие днес? Нека сега дружно се посмеем на себе си, вместо на някой друг. Това може да ни помогне да преодолеем нещата, които не харесваме в себе си и вместо да разплачем другите с жестоко отношение и необмислени обиди, да се опитаме да ги усмихнем.
0 Коментара