През октомври издателство „Ентусиаст” ще публикува на български книгата на Лиз Бурбо – „Лечение на петте рани“. Лиз Бурбо е изключително популярна у нас, а книгите й са издавани многократно.
Тя ръководи и школа за терапевти в родната си Канада, която вече предлага и курсове онлайн. Нейната основна теория е описана в книгите й “Петте рани, които пречат да бъдеш такъв какъвто си” и “Слушай своето тяло”. Третата от тях – „Твоето тяло казва „Обичай се“, е нейната интерпретация на популярни болести на база на теорията й за ранните детски травми. Връзката тяло-душа се изследва от много години не само от нея.
Вие сте силен глас, който говори как психологическите травми и защити се проявяват през телата ни и че тези травми ни спират в нашето лично и духовно развитие. Дали болестите показват неизлекуваните травми?
Да, ние можем да го видим в тези епидемии от рак и диабет, но не само – и в други, като алергиите например. Ние се чудим защо са толкова разпространени, след като науката се развива все повече, но ние живеем с тях и те нарастват всяка година. Това доказва, че ние имаме за задача да живеем с тези болести, защото физическото тяло е само огледало, само символ на това, което се случва в нашето емоционално и психично тяло, дори когато искаме да отречем какво се случва и не искаме да го видим. Когато сме сигурни, че сме прави; че другите хора грешат, тогава не управляваме живота си с любов и приемане, което събужда болестите. Емоционалното и психично тяло не се чувстват добре, душата е тъжна и страда от това, че заставаме срещу причината, поради която сме на земята. Страдаме от болести, защото има причина да сме тук, но ние не я следваме. Единствената функция на човешкия мозък е да запази физическото тяло в добро състояние – така че когато се разболеем, това не е защото сме лоши хора – това е червена светлина, която иска да ни обърне внимание, че ние страдаме психически и емоционално. Ако имате сериозно или фатално заболяване, това е знак, че съобщението към вас е много спешно. Да се научим да приемаме нещата каквито са, без да съдим е такова; когато слушаме през сърцето си, не през егото. Така например, когато нещо се случи в тялото ми, се питам: „О, какво се опитваш да ми кажеш?“, а не: „Оф, пак ме заболя главата!“. Не критикувам тялото си, когато ме боли, защото знам, че то се опитва да предизвика вниманието ми и аз се опитвам да разбера какво иска да ми каже.
Сериозните болести са сериозни съобщения – преди да се случат те, човекът е имал дребни намеци и забележки, но не ги е приел, взимайки лекарства или се е опитвал да не им обръща внимание. Вероятно имате приятели, на които се е случвало да кажете: „Не изглеждаш добре днес, какво се случва с теб?“, а те са реагирали: „Не, не, не, нищо ми няма“. Отричайки състоянието си, те не искат да докоснат болката, страданието в тях и заради това идва по-сериозната болест.
Днес вече сме в нова епоха, в която се изисква от нас да бъдем осъзнати. Ние получаваме много помощ – стотици хиляди книги и учения. Майка ми например никога не е имала това – тя не е могла да разбере как да се почувства по-добре. Сега всичко това е достъпно, дадено е на света и нямаме повече извинения да игнорираме това знание или да бъдем неосъзнати за него. Само погледнете как вирусът ни промени. Това е още един знак, че хората трябва да направят нещата различни, да погледнат навътре. Но за някои хора този опит донесе повече страх – виждам такива, които са по-уплашени от когато и да било. Но други преследват въпроса „Какво е доброто в ситуацията?“, какви промени изисква.
Веднага ми се иска да попитам – тогава какво е съобщението, когато някой се страхува да се разболее – не само от вируса, но например рак?
Това е спомен на егото – където имаме страх, имаме его. Може в минал живот този човек да е починал например от рак и е било много болезнено или може би е семейно вярване. Трябва да се потърсят корените на това вярване и защо се страхува от него: „Не искам да отида къде?“; „Не искам да се случи какво?“. Всеки път, когато действията ви са повлияни от страха, му хвърляте храна и той става по-голям и по-голям и затова най-сериозният инструмент, който мога да ви предложа, когато ви е страх, е да се запитате: „ От какво ме спира да бъда този страх?“. Може да ме спира да отида на пътуване или да бъда нещо – щастлива? Свободна? Спокойна? От какво? Която дума ви хрумне и от която ви възпира страхът, това е, което душата ви жадува. И тогава тръгнете към това, което да направите в бъдеще, вместо да се оставите да сте повлияни от страха.
Говорите за егото, такова е името на книгата, която предстои да излезе на български. Тя беше публикувана наскоро, но преди да говорим за нея, искам да попитам дали племенникът ви Силван я хареса, помогна ли му?*
О, да! Той беше много трогнат да види своето име, защото аз живея с любимата ми сестра, която е негова майка, а той казва, че аз съм неговата любима леля. Той е чудесно момче, винаги иска да знае.
Реших, че ще е полезно 15 години след издаването на „Петте рани“ да споделя какво съм научила и в нея говоря много за егото, защото осъзнах следното – егото представлява раните, а ако хората не знаят какво е егото, как могат да излекуват раните си? Написах над 40 страници в нея само за егото и сега читателите могат да кажат: „Значи това е то и то се активира по тези начини“.
Искам да се спрем на термина „излекуване“. Много хора приемат, че излекуването е, когато те са „поправени“ – независимо дали това означава „спокойни“ (като противоположното на тревожни) или “щастливи“ (като противоположното на депресирани).
Когато говоря за излекуване на раните, имам предвид да ги осъзнаваме и да направим нещо, за да започнем излекуването, което означава те да не бъдат толкова силни, да не се активират толкова често и да не продължават толкова дълго. От нищото егото ни превзема и се чувствате гневни поради някоя несправедливост или нещо друго. Целта ни във времето, година след година, е да отпуснем това напрежение. Ние говорим за излекуване, но нямам предвид магическо изцеление и пълното му изчезване. Например, когато някой има тумор, рак или кожен проблем – може да го облекчи, но това не означава, че няма да се върне отново. Не бих искала хората да си мислят, че няма да носят петте рани, защото това е против естествената цел в живота – или причината да бъдем на земята – да се научим да бъдем хора. Никой не може да бъде спокоен или мил през цялото време – просто не е човешко. Ние имаме да се научим как да бъдем добре, да спрем да съдим, критикуваме и да изискваме чуждата промяна и обвиняваме другите – нещо като: „Не харесвам този човек, но това не означава, че той е лош“ – това е, което наричаме приемане. В момента, в който реагираме през егото си, раната се събужда. Моя приятелка беше организирала женско парти, на което разбрах, че не ме е поканила и се почувствах отхвърлена – но защо, не ме ли харесва вече, не съм ли достатъчно важна за нея, за да ме покани? Знаете как вървят мислите на човек в такъв момент. Но тогава, понеже имам своите инструменти за действие – и знам, че егото е онова, което се чувства отхвърлено, й се обадих и й казах: „Разбрах, че е имало парти, на което не бях поканена, може ли да поговорим за това?“ и тя ми отговори: „Боже мой, мислех си, че не си в града и забравих да проверя“. Раната ми беше активирана, но имах начин егото ми да не доминира и така година след година влиянието му е все по-малко. Научих се да бъда щедра с времето и парите – с моята рана за несправедливости съм склонна да меря колко давам и получавам и егото ме спираше да оценявам нещата – сега вече дори не забелязвам дали се връща, защото то се връща по един или друг начин и давам, защото се радвам да видя очите на получаващия.
В „Егото“ вие давате много практични „как да“ съвети, стратегии и задачи за това как да разпознаем егото и неговите маски. Излекуването е лична задача, нали? А терапевтите са само една от съставките на тази промяна, нещо като сода бикарбонат?
Методът, който преподавам, е метод на въпросите. Ние не казваме на хората какво да правят и какво да не правят. Питаме как човек се чувства, как иска да се чувства, какви действия иска да предприеме. Например жена, чийто съпруг не я слуша – не говорим за него, а за това, което тя иска да направи. Някои хора са толкова притиснати от егото си, че не могат да видят никакво решение. Ние не записваме нова консултация, преди човекът да е изпълнил някое от действията си, за които е казал. Да се прибереш вкъщи и да правиш това, което винаги си правил, не е промяна, затова винаги има задачи, върху които да се работи.
*(В посвещенията в началото на книгата Лиз Бурбо пише „Специални благодарности за Силван, който ми даде допълнителен натиск, от който имах нужда, като ме попита кога ще пиша за излекуването на раните. Винаги препоръчвах на хората като него и всички други да прочетат последната глава на книгата ми за раните, която описва точно този въпрос, но той ми отговори, че я е чел няколко пъти, но не му е достатъчно и че му е писнало да бъде надвиван от раните си. Усещайки, че искането му идва от дълбочината на сърцето ми и че е важно за него да върви напред в процеса, реших това да е темата на книгата ми“ ).
0 Коментара