5 въпроса за психотерапията

“Психотерапията не е това, което си мислите…”

„не е изцеление на болката;

не е ръководене от мъдър съветник;

нито е разговор между добри приятели.

Това не е придобиване на езотерични знания;

не е демонстрация на грешките на един човек.

Това не е нова религия

Тя е ЗА ТОВА, КАК ВИЕ МИСЛИТЕ…

Тя е осмисляне на това как живеете със себе си в даден момент.

Из „Изкуството на психотерапевта“

Джеймс Бъджентал

Наскоро ми казаха, че една от най-любопитните теми била свързана с това, което се случва зад затворените врати на терапевтичния кабинет. Вероятно цялата тази тайнственост е разбираема – колкото по-малко познаваме нещо, толкова по-обвито в мистерия е то.

Що е то психотерапия?

За повечето хора психотерапията е мистична, сериозна и трудна за разгадаване. Това, което не се изрича на глас обаче, е, че тази мистичност си я създаваме ние, терапевтите. Тя е част от нашата работа и всъщност работи само и единствено в полза на човека. Всичко, което ни се казва, остава тайна, срещите с пациентите са пълна конфиденциалност, завесите са спуснати и никой не се допуска зад тях. Точно този

момент на „мистериозност“

е ключов в терапията – без него клиентът не би ни допуснал до най-съкровеното си, а именно – неговата душа, не би споделил проблема си, не би ни се доверил. В този смисъл, психотерапията е партньорство и доверие, съюз, който се основава на правила, съгласувани и спазвани от двете страни, а доверието е това, което лекува.

Кога да потърся психотерапевт?

С моите клиенти честно асоциираме психотерапията с пъзел или разказването на недовършена история – всяка история е уникална, различна, неповторима. Тя се разказва до момента, в който главния герой стига някой от своите житейски кръстопътища и задава въпроса „Ами сега накъде“? Това е моментът, в който заедно с терапевта да построим

мост, който ще ни отведе до решението,

което търсим, и най- вече до изхода от кризата – без значение дали тя засяга лично нас или връзката, която имаме с нашия партньор, родители, деца… Психотерапията се прилага в редица случаи, свързани с преминаване през кризи, психичното здраве, емоционалния баланс, проблеми и предизвикателства в отношенията и психиатрични разстройства.

Много често въпросите, с които отиваме при терапевта, звучат така:

„Кажете ми какво да правя“,

„Не мога да изляза от тази ситуация, затова идвам при вас да ми кажете какво е решението“. Или любимото: „Докторе, кажете ми каква е целта на моя живот“… Погрешно е схващането, че терапевтът

„решава проблеми“ или „казва какво да се прави“.

Психотерапевтът води, но не решава; слуша историята, но не избира края на разказа. Терапията залага на вътрешните ресурси на всеки човек, които понякога ние забравяме; предлага подкрепа, разбиране, изслушване, а когато се налага – диагностицира. Тя може да нарисува картина с няколко изхода от ситуация, да подпомогне анализирането на всеки един от тях, да подскаже това, което сме изгубили в проблема си, но не взима решения – това е запазеното право на всеки един човек и

територия, която не се нарушава.

Тя е тази ръка, която ни се подава, когато сме паднали, и която ни помага да си стъпим на краката, за да тръгнем стабилни отново напред, а терапевтът може да стигне само дотам, д където го допусне пациентът.

Какво мога да очаквам от психотерапията?

Когато колата ни се счупи и я закараме на правилния механик, всички знаем какво ще се случи – ще бъде поправена. Когато имаме проблеми със здравето и отидем на лекар, той най-вероятно ще ни прегледа и ще ни даде експертното си мнение. Дали е същото с терапията? Знаем ли какво ще се случи в тази консултация? Какво можем да очакваме? Задължително ли трябва

да говорим за детството и майка си?

Често наричаме психотерапията „лечение чрез думи“, предимно защото лечението и облекчаване на симптоматиката се постига по-скоро чрез общуване и промяна на поведенческите модели, отколкото чрез медикаменти.

Противно на разбирането, че терапията е хаотична, тя е доста структуриран метод и

почива на сериозна наука.

Срещите с терапевта могат да бъдат индивидуални, групови или семейни в зависимост от нуждите и същината на проблема и не винаги е задължително да говорим за майките си, освен ако не искаме. Всяка терапия е ориентирана към решаване на конкретизирания проблем, независимо дали той е свързан със зависимост, хранително разстройство или неудовлетвореност в личния живот. И тъй като всеки случай е индивидуален и уникален по рода си, с помощта на своите специфични знания и опит терапевтът ще може да определи най-подходящия за вас метод и структура за работа.

Как да си избера терапевт?

Това е може би една от най-трудните стъпки и тъй като има доста неясноти по отношения на тази професия, лесно се допускат грешки. Има две много важни условия, които трябва да бъдат покрити, за да направите най-добрия избор за себе си:

• Условия 1:

Терапевтът е много тясно профилиран специалист, в този смисъл той би трябвало да има подходящите години, образование и квалификация. Противно на разбиранията, в терапията има

много наука, изследвания и учене

и ако човек не е добре подготвен, лесно би могъл да вкара и себе си, и човека, с когото работи, в неприятна ситуация. В България академичното образование и следдипломната квалификация в определена школа са задължителни, за да се практикува. Ако тези условия са покрити, специалистът, който сте избрали, лесно би могъл да бъде проверен в интернет пространството чрез негов уебсайт или като член на школата, в която е избрал да се сертифицира.

• Условие 2:

Психотерапията е партньорство, в този смисъл терапевтът и клиентът се избират взаимно. Внимателно преценете човека, с който сте избрали да работите и не се притеснявайте да смените специалиста, ако се усетите, че това не е вашето място или че се минават личните ви граници.

За кого е психотерапията?

Психотерапията не е за всеки, тя е само за онези, които искат да знаят кои са и имат смелостта да живеят живота си пълноценно.

Психотерапията в условия на КОВИД-19

Последните месеци бяха особено стресиращи не само за България, но и за целия свят. Хората се сблъскаха със страха от смъртта.  Наша работа като психолози и терапевти е да им подскажем, че целта на кризата не е да сложи край, а ново начало. Работата ми последните месеци затвърди моето предположение, че ще се обострят депресивните симптоми и тук има нещо интересно, по което да се помисли – депресията е болест на цивилизацията, според психолога Стив Иларди, породена от големия стрес и несигурност, в които живеем, а обострянето й сега показва, че ние сме забравили какво е да се живее по-скромно, спокойно и семейно-ориентирано. Ситуацията на карантина подсказа, че

не познаваме децата си,

половинките си, семействата си и най-вече, че сме забравили да се радваме на малките неща. Съвсем спокойно мога да нарека последните години като „години на тълпата“ – хората забравиха да се вглеждат в себе си и се възползваха от възможността да бягат от себе си и да се крият в масата, което доведе до засилване на усещането от самота. Точно тези хора са в най-голям риск, защото периодите на изолация ги принудиха да се срещнат със себе си, а това плаши и не е лесно.

При всички положения, след ситуацията от последните месеци вече

нищо няма да е същото.

Това не бива да плаши, а да акцентира върху необходимостта от промяна в начина на живот и мислене, както и върху ценностите, на които съвременният свят и човек обръщат внимание. Реакциите ни сега наблягат върху това, че ние не се борим толкова за живота, колкото за качеството си на живот, което е потребност на егото. Подобно на едно земетресение, настоящето положение размества много сериозно пластовете на психологическо ниво и ни поставя пред необходимостта да вземем решение как искаме да продължим оттук насетне. Очевидно старият модел вече не работи.