В ранната неделна утрин телефонът иззвънява. Гласът от другата страна, след като се представи, ме покани да напиша статия за психотерапията. „Какво по-точно?“, попитах аз, съзнавайки, че темата е неизчерпаема. Гласът се пообърка: “Aми ходят ли хората на психотерапия, то май все още не е много популярно…“ . Аз се засмях. „Т.е. нещо от рода „Що е то психотерапия и има ли почва у нас?“. Гласът съвсем се притесни. Побързах да успокоя ситуацията, обяснявайки, че да пиша нещо общо за психотерапията би било банално. Да изяснявам разликата между психиатър,  психолог, психотерапевт/психоаналитик ще е даже ненужно – днес в Гугъл може да се намери достатъчно ясна информация за това. Разговорът с гласа по телефона позамря. Беше ясно – имахме добро намерение, но не беше ясно за какво…

Обещах да опитам.

Няколко дена по-късно, поизчистила график и задачи, се улових, че мисля за неделния разговор. Както винаги в неясна ситуация, се опитах да усетя как се чувствам в нея. Какво усещам. Къде в тялото го усещам. На какво ми напомнят тези усещания и към какво ме подтикват? Чувствах напрежение.

Тежестта в гърдите ми показваше, че задачата не е лека.

Често ми се е случвало подобно усещане, когато се появи нов клиент при мен. Опитах се да си припомня определен човек – в съзнанието ми се появиха няколко. Те всичките казваха едно и също: „Нещо ми тежи/пречи, но не знам какво“. Усмихнах се в разсъжденията си. Еврика! Както винаги сложното и неясното има простичко обяснение, стига да умеем да го видим.

Неяснотата и неизвестността са основни в психотерапията. Те са движещ мотив за клиента и са ежедневното състояние, в което живее терапевтът. А като се замисля – това е същността на живота като цяло.  Siamo immersi nel divenire, казват италианците.

Потопени сме в това да станем.

Тук си спомням и думите на Агата Кристи, която е обичала да казва, че най-вълнуващото пътуване е в неизвестното.

А неизвестното плаши… Повикът на неизвестното лично, когато бъде пренебрегнато, се връща към нас под формата на симптом – физически или душевен. Хората вярват, че имат проблем с пиенето или с храната. Със съня или със секса. Получават панически атаки, търпят фалити или разводи. Страдат, терзаят се, често обвиняват. Търсят вината извън тях. И през ум не им минава, че всъщност

Душата им се е намесила и иска нещо от тях.

И тук идва ред на нашего брата – терапевта. Нека сложа една разделителна черта – терапевтът не е онзи, който ще ви даде ясна програма какво да правите. Ще ви предложи готови модели за справяне с обещание за успех. Не. Подобни хора днес наричат себе си couch. Терапевтът няма да пие бира или кафе с вас, няма да си станете близки, да си ходите на гости или пък да пътешествате заедно. Терапевтът ще стои винаги на разстояние. От уважение към вас и вашето лично пространство. Хрумва ми следният пример: спомнете си в детството ви, как е влизала майка ви в стаята ви? Има майки, които рязко са отваряли вратите, карайки ви да подскачате от изненада, други, които са държали вратите да стоят винаги отворени. Трети са обичали да тряскат вратите с гняв и сила. А със сигурност е имало и такива, които просто са почуквали на тях и са изчаквали отговора ви. Е, терапевтът уважава личното ви пространство по подобен начин – той влиза там  и тогава, когато е поканен и приет. А иначе стои настрана и изчаква.

Защо ли?

Защото неговата задача не е да ви дава готовите отговори (много хора, които ме познават, знаят как се забавлявам, когато чуя въпроса „Как?“ и обикновено отговарям със смях „Не знам“:-).

Терапевтът има една по-невидима и трудна задача: да създаде пространство. Психично пространство, в което клиентът на първо място да се чувства защитен и приет такъв какъвто е. Това пространство алхимиците са наричали Меркуриев фонтан или

фонтанът на трансформацията.

В него две различни/противоположни същности се срещат и потапят, за да преминат през някакъв преживелищен процес, който ще предизвика появата на нова част от същността ви. Или с думи прости – ако ходите на терапия, вие няма да „изчистите“ онези неща, които не харесвате и смятате, че ви пречат. Същността на човека не е като обзавеждането на стая, което можеш да изхвърлиш, когато вече ти е писнало от него. В терапията човек се научава да се вглежда и признава наличието на собствените  нелицеприятни „неща“ и да съумява да ги интегрира в себе си така, че те да му служат, а не пречат. Мари-Луиз фон Франц, ученичка и близък съратник на К. Г. Юнг, казва в една от книгите си, че за да се подложиш на терапия, се изисква немалка доза мъжество – защото

ще срещнеш собствените си демони и ще се научиш да живееш с тях.

Докато пиша това, се сещам за Дантевия Ад. Това е прекрасна метафора на един психотерапевтичен процес. Данте изгубва любимата си Беатриче и решава да преброди Ада, за да я намери и спаси. В преддверието той среща поета Вергилий, който става негов спътник. Цялото действие и героизъм остават за Данте. Вергилий е само негов слушател, придружител, сигурно присъствие, което вдъхва кураж на героя за следващия му подвиг.

Ето терапията е това – защитено психично място, където клиентът развива умението и смелостта да се вглежда в собствената си душа и да говори честно и  открито за онова, което „вижда“ в нея. А терапевтът, подобно на Вергилий, слуша без да съди, но и без да ласкае клиента си. Той е просто там и носи с вас онова, което за вас е все още тежко и трудно.

Тъй като неясното и неизвестното са полето на работа на психотерапевта, (между другото първият кръг на Ада се нарича Limbo, което ще рече „неопределеност“), той, за безопасността на клиента създава т.нар. „рамка“. Тя има съвсем конкретни очертания  и обикновено се обсъжда още в самото начало на взаимната работа. Убедила съм се как в хода на процеса, рамката става жизнено важна – все се стига до момента, в който клиентът казва: „Нямах търпение да дойде моят час“ или „Като знам, че ще се видим и говорим, успях да се справя с..“  Знайте, че психотерапията

работи бавно, неусетно, но с натрупване.

Рамката гарантира това. А терапевтът е там. В кабинета си. В рамката. Той чака търпеливо животът ви да се случва и спокойно изслушва онова, което му разказвате. Само този факт вече ви помага да живеете по-умиротворени със себе си. И настъпва ден, в който неочаквано ще кажете: „Приятелите ми ме намират за променен…“

Естествено, терапевтът си има и трикове. Подобно на Делфийския оракул ще иска от вас да му споделяте сънищата си. Или пък като Омир ще ви разказва за богове и герои. Може да ви покани да му рисувате, да си играете с играчки или да правите асоциации. Но това са все неща, които имат за цел едно –  да ви помогне да опознаете себе си, да се разбирате по-ясно и да не ви е страх от живота, каквото и да ви е подготвил той. Помните ли  Форест Гъмп? Седи с кутия шоколадови бонбони на автобусната спирка и все повтаря думите на майка си: Life is a box of chocolates – you never know what you’re going to get.

Връщайки се към началото на това писание и отговаряйки на въпроса „Що е то психотерапия и има ли почва у нас?“, ето такъв отговор се получи. Психотерапията е вътрешно пътешествие. Не е кратко, не е лесно и не може друг да го направи вместо вас. Но е онова пътешествие, което  Душата иска от вас, за да станете себе си и да откриете каква е съдбата ви. И да я осъществите.

Завършвам с Кърт Вонегът и знаменитата му фраза „Не е нужно да сте луд, за да бъдете при нас. Но все пак помага.“

Да, освен кураж ще ви трябва и една щипка „лудост“. Наричам я „жажда за живот“.

А вие колко сте жадни?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара