Слизам смело по степенката в басейна и тъкмо да заплувам по коридора, треньорката на малчуганите ме предупреждава строго: внимавайте, от средата нататък е дълбоко! Знам, отговарям й вече в движение, и продължавам. Една, две, три… после преставам да броя дължините, а когато спирам, часовникът срещу мен е отброил 45 минути. Излизам от басейна, а същата тази треньорка бърза да ме пресрещне и ми пожелава приятна вечер.
И тогава си давам сметка – за килограмите, за излъчването, за стойката. За всичко това, което биологичният часовник търпеливо е отмятал, докато то се е отпечатвало върху цялата ми същност. И за другото – вътре в мен, което се съпротивлява да го приеме.
Къде да търся равновесието и кои са моите опорни точки по време на „прехода”?
Правило І
Остани верен на себе си!
Няма спор – трябва да започна с килограмите. Спомням си колко обичам да ходя пеша, колко много значат за мен хубавата музика и танците, какво е удовлетворението след едночасово плуване в басейн… И си обещавам: каквото и да ми коства, това отново ще стане част от моя начин на живот!
След месец стойката ми става „наперена”, походката – дръзка. След два месеца тлъстинките около талията се стопяват, а коремът вече е „коремче”. А след третия месец забравям за натежалите от вените крака, холестеролът ми влиза в нормалните граници, дископатията престава да сигнализира за всяка промяна във времето. А от шестте килограма мастни натрупвания по тялото ми са останали само някакви 400 грама. Другото е мускулна маса! (Който не вярва, пазя изследването!) Вече все по-малко ме дразни пискливият глас на колежката от съседното бюро, гледам „отгоре” на блъсканиците по тротоара и задръстванията извън него, а неуместната ирония на оня псевдошегаджия от съседния офис подминавам със снизходителна усмивка!
И точно тогава психиката ми ме предаде!
Правило ІІ
Не позволявай други да направляват живота ти!
Да, този живот си е само мой! Но мога ли да преодолея привързаността, обичта и зависимостта от тези, които обичам и които ме предадоха? Това се оказа най-трудното нещо в моя така наречен преход. С месеци се опитвам да отстраня от съзнанието си натрапчивите мисли, спомени, огорчения. Мога да го обясня и по друг начин: чувствах се като първолак отличник, когото даскалите са зашлевили заради това, че е изряден. Печатът от такава обида остава за цял живот!
При мен стои вече година. Струваше ми няколко хипертонични кризи, дузина сковавания от болка в гръбнака, три месеца строга диета заради възбуждане на язвата… А като следствие от продължителното обездвижване и стреса възстанових килограми, форми, ниско самочувствие.
Тогава си казах: край! Аз съм по-силна от това, които ми внушават, че съм. Стига отново да постигна съгласие със собственото си аз.
Правило ІІІ
Твоите опорни точки са в самата теб!
Започвам пак отново. Какво имам?
Имам моята любима работа.
Имам своите предани приятели.
Имам своите спомени.
Имам своите планове.
Имам МЕЧТИ!
Имам музиката, книгите, водата, слънцето…
Имам вярата си.
И свободата да се радвам на това, което обичам, и да се раздавам така, както аз мога!
Имам силата да се преборя с инертността си и отново да вляза във „оная” си форма.
Започвам ли?
Та нима вече не го правя?!
0 Коментара