„Гръцко кафе“ е чудесна книга, от онези, които те „хващат“ още с първите си редове и не те оставят на мира, докато не я прочетеш. А после дълго остават в теб. В нея споменавате, че писането на литература отдавна ви изкушава, но човек става писател не когато иска, а когато трябва. Разкажете ни за момента на зачеването й.
Наистина, аз продължавам да твърдя, че човек става писател, когато просто не може да се побере в себе си от радост или от мъка. Тогава „прелива“ на листа… Мисля, че Хемингуей бе обяснил писането по следния начин: не е нищо сложно, просто сядаш пред белия лист и започваш да… кървиш! При мен този процес се отключи от една лична трагедия, смъртта на съпруга ми. В началото изобщо не разбирах, че всъщност съм почнала да пиша роман. Когато усетих какво се случва, обърнах сериозно внимание на структурата, на героите и на това всяка пушка на сцената да гръмне. Последното ми го повтаряше писателят Димитър Шумналиев – човекът, на когото се доверих да бъде мой ментор (ментор в най-хубавия смисъл на тази дума!), докато работех върху романа.
В началото имах усещането, че това емоционално писмо към малкото ви момче е и терапията на неговата майка. Вярвам в писането като терапия. След това открих и още неща. А какво бе за вас?
Много неща. Толкова много, вероятно, колкото са и сюжетните линии, всички тези балкански пътеки, които се пресичат в чашката с гръцко кафе… Да, писането – ако е открито и честно – неминуемо има терапевтичен ефект. Но е и много повече от това. Писането е споделеност, писането е диалог, то е общуване. Особено когато книгата „напусне“ своя дом, когато тръгне по белия свят и си намери читателите, тя се превръща в един своеобразен мост между тях и нейния автор… Не знам дали ще ми повярвате, но понякога усещам с кожата си как някъде, някой, е разтворил „Гръцко кафе“. А когато получих първия есемес от непознат номер с думите: „Благодаря ви!“, се разплаках.
Признавам, още след първите страници ви „гугълнах“. Много от читателите вероятно също ще го направят. Каква част от романа е вашият живот и този на предците ви и каква – писателското въображение?
Човек винаги пише за това, което познава. А аз, на всичкото отгоре, съм журналист и имам допълнително професионално изкривяване – да се позовавам на реалността. Неслучайно един от стълбовете в книгата е смъртта на гръцки строител на магистрали, съвсем закономерно и главната героиня е журналистка, запазила съм и някои имена, които носят определено послание сами по себе си и ми бяха важни за заплитането и разплитането на сюжета… Но „Гръцко кафе“ е всъщност една балканска приказка, в него няма стриктно исторически факти и абсолютни истини. Фикцията нокаутира документалния поглед още в първия рунд.
Разбрах, че вторият ви роман вече се случва. Разкажете ни повече за него.
Предполагам, чували сте за т.нар. „писателско суеверие“. Е, аз също го имам, но не изпадам в екстремности. Затова мога да ви кажа, че идея за втори роман наистина има, нахвърляна е и неговата структура. И защото казах, че човек винаги пише за това, което познава, оставам вярна на думите си: действието във втория ми роман скача между две държави, в които съм живяла. Прелита постоянно напред-назад над един океан…
Кои български писатели харесвате?
Много са, така че нека отговоря чисто „поколенчески“. Преди време много се зарадвах на сборника с разкази „На Изток от Запада“ на Мирослав Пенков. А сега с нетърпение очаквам излизането на романа на Велина Минкова „Доклад на зелената амеба за химическия молив“.
Защо българите често по презумпция се отнасят с недоверие към нашите писатели и са готови да дадат повече кредит на всеки чужд?
Вероятно защото някои български писатели забравиха, че в крайна сметка литературата трябва да става за четене. Че водещото трябва да е историята, а не някакъв напън за оригиналничене. Но смятам, че това се променя.
Какво четете в момента?
„В клинч“, историята на филмите на Фатих Акин. Всъщност, чета я за втори път в рамките на месец. Вероятно защото смятам, че литературата трябва да се пише кинематографично.
Коя е книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?
Всяка една на Никос Казандзакис.
Коя е любимата ви детска книга?
„Пипи Дългото чорапче“. Като се замисли човек, писането си е едно безсрамно „пипилотстване“…
Коя книга ви кара да се заливате от смях?
Едно томче със събрани съчинения на Уди Алън. Ето, и сега ме напушва смях, като се сетя за един от кошмарите му, в който няколко мъже нахълтват в спалнята и държат да му сапунисат главата!
А коя ви разплаква?
Винаги се просълзявам, когато чета „Разкази на едно софийско копеле“ на Валентин Пламенов. Никой не може да пише за „Патриарха“ така – с толкова любов и столична меланхолия.
Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви е допаднала?
Не казвам, ще ме линчуват!
Коя е книгата, която бихте искали вие да сте написала?
„Докладът на Гавриил“ на изумителния Жан Д‘Ормесон. Тогава адски силно ми се прииска да бъда писател. Но не ми беше дошло времето.
Коя е героинята, с която най-много си приличате?
А вие не се ли досещате?
0 Коментара