Току що си купих котка. Онези, които ме познават, ще решат, че съм се побъркала (или че съм се излекувала?). Не съм. Купих си картина с котка – тя сама дойде в дома ми и така ме превзе с погледа си, че не я пуснах да си тръгне. Чувала съм, че по същия начин нормалните хора приютяват котета, мяукащи пред вратата им. Аз обаче не съм съвсем нормална – имам фобия от котки, откакто се помня. Това е единственият страх, който все още не съм преодоляла. С останалите скъсах благодарение на баща ми – той, умирайки бавно, ме водеше с години за ръка по пътя към своята смърт и към моята сила.

cat-30432_1280Силата, мога да кажа днес, 2 месеца след смъртта му, се състои от три неща: спокойствие, безстрашие и свобода, взети заедно (по Хариет Рубин). Знам и друго вече: че страховете трябва да се гледат в очите – дълго, любопитно, търпеливо и внимателно. Ще престанат да ни владеят, ако се съюзим с тях, вместо да воюваме с тях, ако ги изненадаме в гръб, излагайки (им) се. Затова поканих днес моя страх в дневната си и прекарах часове, изучавайки тази котка с очи на омагьосана принцеса. Ще живея с нея. Е да, котката не е жива, но и малката стъпка е стъпка.

Преди две седмици се сдобих със сиамска бойна риба –

Betta Splendens (“Великолепният воин”). Кръстих го Шум – защото е мъж и е обратното на шумен. Искрящо червен и агресивен като Марс, той не търпи други самци в аквариума. С него водим “мълчалив разговор”. Днес станахме трима – с хиперреалистичната котка от отсрещната стена, която сякаш винаги е принадлежала към това място (надявам се някой ден да не ме изгони оттук). Всъщност излъгах, четирима сме вкъщи – достатъчни за каре за бридж или за безмълвен симпозиум. Четвъртият постоянно присъстващ е баща ми – откак почина, се пресели в главата ми и водим разговори наум и насън, намига ми през свещи, снимки и от лаптопа ми. Пулсира в мен и ме подучва да правя неща, които понякога ми изглеждат странни. Но следвам този вътрешен глас безотказно от момента, в който сам склопи очи пред мен и видях как душата напуска тялото му заедно с една сълза, търкаляща се по бузата му.

Betta_splendens

Оттогава ми праща специални хора и случки, говори ми през книги, песни, филми. Всичко ми се подрежда без усилие, в точното време, по възможно най-идеалния сценарий и някак без мое участие – сякаш магическа сила бди над мен и изкусно бродира пътя ми. Сега се сещам, че това май е един от признаците на шизофренията – да чуваш гласове и да си убеден, че някой постоянно те наблюдава, че действителността – такава каквато е – се крои и шие специално за теб.

Аз обаче не съм луда. Просто най-после, след години усилна работа, се свързах с несъзнаваното.

Обладана съм от милостив демон – моята интуиция.

Вече съм й се доверила напълно и дебна като ястреб всяко нейно движение, извивка, полъх в себе си (така бременната се вслушва в непразната си утроба?). Това най-много ми харесва – че не знам какво ще стане, че всеки следващ миг е толкова вълнуващ, непознат, изменчив и аз нямам планове за него, пълна съм с празнота, с нищо, нула съм. Че животът ми е пълен със спонтанност и изненади, че започва наново от утре. Че ако съм достатъчно будна и нащрек в настоящия миг, та да уловя посоката малко преди момента на случването, че ако съм наистина готова (изправена, заземена, но и гъвкава, лека) да посрещна вълната – тя не просто няма да ме събори, а ще ми добави сила и наслада. Искам от живота всичко и съм готова за всичко. Преди неизвестността най-много ме плашеше, сега ме изпълва с адреналин, но и с покой. Преди конфликт или напрежение, притаявам дъх (като оня ястреб отгоре), центрирам се, бавя се умишлено. Почивам си пред лицето на “опасността” – както други си почиват на дивана пред телевизора.

Сигурно се питате защо пиша всичко това, нали тук си говорим за смърт? Ами защото, казвам ви, смъртта мина и пак дойде животът. Защото дълго умирах, а когато умрях заедно с баща ми, пак се родих. Но си останах и някак мъртва – обаче това не е страшно, да знаете – всъщност съм по-зряла и чиста, почти съвършена. След всяка смърт на любим човек у другия се ширва пустиня. После от него зависи с какво ще насели пустинята. Аз избрах да я населя не с “Аз”, а със себе си. С оная “себе си”, тръгнала да сбъдва истинските си желания – това ме движи въпреки неодобрението на другите и съпротивата в самата мен. Да, повечето хора се лишават от нещата, които най-силно желаят – но защо да не превърна в своя мисия обратното? Вече съм освободена за това – чрез смърт. Най-после виждам отвъд очевидното. Жълтото е синьо, сивата кобила е черен като катран жребец. Или, ако пред Селинджър, дзен и дао предпочитате Екзюпери, шапката е глътнала боа. Боата глътна мен.

Бях на 35, когато баща ми започна да умира. Почина малко преди да навърша 40. Когато проумях за първи път, че смъртта набъбва в него, се срутих. Целият ми свят се сгромоляса и се оказах обсадена от бесове  – паника, сълзи, отричане, обвинения, отчаяние – минах по реда си през всичко, като всички. Не отличавах изобщо себе си от него – даже мисля, че ме болеше повече, именно защото бях “момичето на татко”. Но после започнах да се съвземам, да дишам дълбоко, да му задавам въпроси и да му помагам да осмисля причините за болестите си. Да му повтарям, че го обичам, дори да се шегувам – с него, умиращия ми немощен баща. Едни от последните неща, които го напуснаха, бяха чувството му за хумор (“Носиш ли нещо обезмъртвяващо?”, попита ме, щом ме видя в реанимацията в деня след инсулта си) и наистина редкият му талант “да влюбва” в себе си. Беше роден да бъде обичан – удивително е как хора, които почти не го познаваха, дори накрая, когато вече не приличаше на себе си, се привързваха искрено към него и плакаха безутешно, когато си отиде. Не беше случайно, че имахме толкова силна връзка. Понякога си мисля, че ако беше жена, щеше да е велика любовница. А може е бил такава в предишен живот?

И така, докато не се разболеем или не се окажем притиснати до стената,

не обръщаме обикновено внимание на силата си –

а тя е вътре в нас, постоянно, чака ни да се сетим за нея, да я открием. Сила е осъзнатата ни уязвимост, излагането на показ, сила е смирението, безразличието към нещата, които не са ни важни или не можем да контролираме. Баща ми така и не пожела да го проумее и да си напише домашното – смелост не му липсваше, даже напротив, но много трудно се смири и май едва в края си прозря коя е истинската му сила. Не прие своята безпомощност и “безполезност” на финала, гневеше се, протестираше… И именно така научи мен да изтръгна с желязна ръка у себе си съпротивата и да почна да приемам всичко, което идва – и добро, и лошо – без да кълна и упорствам. Да не се защитавам нито от едното, нито от другото. Да съм въоръжена само със самопознанието си.

Почти пет години си учех надлежно суровите уроци и си записвах старателно с моливчето, без да мрънкам, условията на ония ужасно трудни житейски задачи, които съдбата ни бе отредила да решаваме заедно. След рака го покоси инсулт и, когато остана на легло, 2 години той повтаряше като мантра, че иска да умре. Но всъщност не желаеше смъртта си, не. Веднъж ми каза: “Сега ми се умира, но като дойде часът да се мре, ми се доживява – и ме оставят на доизживяване.” Господ, в когото той не вярваше, го прибра не с бързия, не с пътническия, а с товарния влак – по собствените му думи. Изчака го да изпита сам как всяка глътка живот е сладка – дори да си “безполезен” като цвете. И че най-важните уроци на израстването се учат накрая – ако си бил тъй небрежен или наивен, да не си вземеш изпитите навреме.

Четох много за природата на смъртта, докато баща ми “танцуваше” с нея, а аз плачех на първия ред сред публиката. Източните философски школи ме спечелиха с тезата, че

има как да се договориш със смъртта, да я надхитриш – като умреш, преди тя да те е взела.

Вярвам на суфи мистиците, че “има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта” (по Елиф Шафак). Това ти дава височина, ставате със смъртта равни, можеш дори да й поставяш условия в известен смисъл – защото си вътрешно мъртъв. Като мъртвата котка от дзен притчата, за която говори Селинджъровият Сиймор в “По-горе билото, майстори!”. Той иска да е мъртва котка и изкарва с това акъла на тъща си. Защо иска да е мъртва котка? Сиймор така и не обяснява. А това е коан – дзен упражнение под формата на индивидуално напътствие, въпрос, чийто отговор ученикът понякога търси цял живот, за да спре блужденията на ума си. В оригинал този коан звучи така: “Кое е най-безценното нещо на света? Мъртвата котка. Защото няма цена”.

Селинджър, струва ми се, “самоубива” Сиймор накрая в “Идеален ден за лов на рибки бананки”, за да оцелее сам, като жив човек, в същата тази среда, така непоносима за героя му. Авторът стоварва, тъй да се каже, безценната цена на мъртвата котка върху героя си, за да продължи да живее за негова сметка. И все пак Селинджър се самоубива накрая – като писател. Не публикува нова книга в последните 45 години от живота си, не дава интервюта през последните си 30 (умря на 91 през 2010 г.). Очевидно много същности трябва да умрат – и с много свои идентичности човек може спокойно и безстрашно да се разделя – не само за да прогледне, но и за да въплъти буквално идеята от коана за мъртвата котка. Можеш хем да си мъртва котка, хем да си жив – това е внушението, което Селинджър ни демонстрира с личния си пример, нагледно.

Понеже заговорих пак за котки, нека ви кажа: моята хиперреалистична котка е без уши. Не знам защо – такава е. Вероятно художникът (варненецът Георги Йорданов) е решил, че така ще й е по-лесно да слуша вътрешния си глас. Вероятно и тя, като мен, има разговор със себе си и звуци не й трябват. За сметка на това, как вижда, ако знаете! Този поглед е повече от рентгенов, едновременно плашещ с остротата си и добър, прониква през всичките ми пластове, за да види само същественото, подминавайки външното и незначителното – като на оня “повелител на конете” от дао притчата за сивата кобила и черния жребец при Селинджър.

А иначе в живия живот аз се правя редовно на умряла лисица.

Преди няколко дни приложих върху себе си една друга източна практика: лягаш на земята и си повтаряш безспир като мантра “Умряла съм, умряла съм, умряла съм”… И изследваш какво се случва с теб –  какви мисли, усещания, асоциации ти нахлуват… Първо почувствах, че съм много уморена и най-после ще си почина, после се изпълних с покой като при медитация. После усетих как енергията у мен завибрира, светът влезе в мен и аз се разтворих в него, загубих напълно границите си, сляхме се. После започнах да избледнявам като дневна луна – не ме забелязват, но съм там, не просто присъствам, но влияя. Всеки живот, всяко явление са свързани малко или много с мен…

Смъртта е коан, който решаваме цял живот. Всеки си има своя индивидуален въпрос (вие знаете ли си го?). Ако изтласква постоянно мисълта за смъртта, човек може така и да не се добере до отговора – все ще го отлага, съзнанието му ще бяга. Но наистина ли не ви е интересно кой живее вътре във вас? Може да е риба, мъртва котка, слон или птица? Наистина ли не искате да знаете края на коана “Звукът на пляскането с две ръце е ясен. Но какъв е звукът от пляскането с една ръка?”

А отговорът е: “Звукът е беззвучен”.

–––

* Текстът е от сборника “Проект Смърт” на издателство “Сиела”, съставител Пепа Витанова

Facebook Twitter Google+

0 Коментара