Най-голямата любов изобщо не е най-интересна. Помни се, разбира се, но понеже се носи на топло дълбоко в сърцето, с годините все повече сладни, полепнала цялата в хиперболи и бравурности, за минута-две най-много се разказва, посявайки леко вяли усмивки наоколо. Виж, романтиката на малките тънки стрели е съвсем друго нещо, тя е похлупен ураган. Неочакваните убождания от стрелите на Амур, тайните разминавания, срещи и недоразумения, които те карат да се усмихваш всеки път, щом се сетиш. Те и след сто години са си все така горещи, леко неудобни в своята достоверност, карат те да очакваш още. От непожеланото влюбване споменът е повече документален, отколкото игрален, струва си да бъде разказан и изслушан докрай.
Беше отдавна, по царско време, животът си течеше монотонно, без особени ексцесии, настъпила бе сякаш нега. Излизаше се много вечер по барчета с компании, “Алея на здравето” наричахме клубинга, голяма веселба падаше. Една сутрин секретарката на главния редактор безмълвно ми връчи заповед за командировка за Виетнам. Докато се върна до стаята на отдел “Политика”, думите върху листа плуваха в отчаяните ми сълзи: “правителствена делегация”, “правителствен самолет”, “председателят на Народното събрание”, “бизнес делегация”, “Ханой”, “Сайгон”….
В моята социалистическа закалка
Виетнам събуди болезнен спомен за мрачни общежития, до които не биваше да припарваме, ако ни е мил животът. Кръвожадните им обитатели ловяха кучета и котки, за да ги ядат, представях си ги седнали край лагерен огън да дерат любимия ми къдрокосмест фокстериер. Припомних си и жената, която позвъни на нашата врата веднъж, събираше помощи за бедните виетнамски деца. Усетих отново горчивото разочарование, когато добрата ми майка безцеремонно й подаде играчка, която не ми беше за даване. Спуках се после от рев, а тя ми изнесе лекция за състраданието и ме насърчи в борбата с егоизма.
Какво, по дяволите, ще правя аз там? Защо ме захвърлят с лека ръка на дъното? Какво съм им направила?
Самосъжалението ми обаче катастрофира фатално, не срещнах разбиране дори във всеопрощаващата обич на съпруга си. “Ти не си нормална, – нежно ми каза той, – аз щях сега да правя кълбета напред и да викам “Ура!”, че ще видя Виетнам. Колко хора според теб имат шанса да отидат там, че на всичкото отгоре луксозно, с правителствен самолет и най-голямо възможно евала? Я си събирай багажа и трай!”
Как не можеше да разбере, че едно време на нашата спирка в „Младост” 1 се мотаеха по трима-четирима виетнамци и когато се връщах с 213 от училище, тичах за световен рекорд до блока, примираща от страх, че
ще ме изядат като куче
Осъзнавах, естествено, че съм жертва на идиотска двулична пропаганда, но предпочитах да си кисна в нея, вместо да се впускам в приключение. Мъжът ми лично ме закара на правителствения ВИП в ранни зори и с най-добро чувство ме заряза, изпълнена с мъка, примирена с трагичната си съдба, очакваща най-страшното.
В самолета седнах до една легенда, журналистка от старата генерация с уникална съдба, отразявала едни от най-лютите войни, стигнала до най-екзотични точки на света, понесла една невъзможна, но вечна любов на плещите си. Нещо я болеше, все охкаше и пъшкаше, по едно време леко вдигна полата си и аз изпищях – кракът й бе целият син, все едно са я метнали от балкона. “Паднах в банята от бързане точно преди да тръгна за летището”, оплака се тя. Недоумявах: “Защо изобщо тръгна? Не те ли боли?” В погледа й прочетох изненада и снизхождение: “Естествено, че ме боли, на два течни аналгина съм вече, но не бих изпуснала Виетнам за нищо на света, мила.
Бих отишла на ръце, ако трябва.
Погледнах навън през илюминатора, точно зад крилото се виждаше Персийският залив и за първи път, откакто секретарката ме беше извикала, през съзнанието ми като комета прелетя мисълта, че може би няма да е чак толкова лошо да видя Виетнам. До мен жената заговори като Шехерезада, гласът й ме омайваше часове наред, разказваше ми за Изтока, за магията, която се усещала във въздуха и във всичко наоколо, за вярванията и чистите души на хората.
Кацнахме първо в Ханой, чувствах се така, все едно стъпвам на друга планета. Права беше, дишането стана по-леко, невидимо спокойствие ме обгърна, сякаш вдишвах екстъзи и душата ми се отваряше за любов и опрощение.
Беше топло, влажно, но облачно, което правеше всичко наоколо да изглежда малко нереално. Още по пътя към хотела започнах да разбирам, че
съм отхвърлила като Мария Антоанета един свят,
на чието съзидание и добруване по-скоро би трябвало да се поклоня доземи. Подминавахме заводи на всички възможни западни елитни марки коли, дрехи, машини, после се заредиха оризови полета, перфектно разграфени като баници с късмети. Обясниха ни, че всеки виетнамец още с раждането си получава по един или два квадратни метра оризище, забравих колко точно, обработваха ги като пчелички, зелени квадрати и наведени островърхи шапки, докъдето ти поглед стига. Нататък край пътя се прелитаха къщи, еднакви като английските, залепени една за друга, но разноцветни, двуетажни, с тесни фасади, но дълги, като вагони. Виетнамският социализъм позволява частната собственост, дори я насърчава, повечето първи етажи са магазинчета за всичко.
По шосето обаче, освен нашата делегация и тук-таме по някой малък микробус, коли не се движеха, само моторчета и колела. Нарочно било така, пътищата били все още малко, само двулентови, нямало място, затова колите се продавали на недостъпни цени за гражданите на страната. Виетнамците се огромна нация на две колела.
Внезапно кортежът ни спря, станахме свидетели на сблъсък между две моторчета. Видяхме съвсем ясно как единият засече другия и зачакахме да наблюдаваме за първи път виетнамски скандал. За наша огромна изненада обаче мотористите се изправиха с помощта на минувачи, спрели да помогнат, поизтупаха дрехите си от праха, приближиха се един към друг, събраха длани като за молитва и се поклониха. Да, поклониха се! Поискаха си извинение и се простиха. Нямаше “Ще ти е…а майката, говедо! Ти знаеш ли аз кой съм? Мъртъв си!…” Само поклон, това беше, качиха се обратно на очуканите си скутерчета и се разотидоха, без лоши чувства.
И в този момент аз се влюбих!
За два дни в Ханой и един следобед в Сайгон ни заведоха на страшно много места. Видяхме новите им квартали, гигантски блокове, подредени в перфектна симетрия, откритите им храмове, през които сутрин минават да се помолят на път за работа, пъстрите им пазари на изящните занаяти, бяхме в дом за сирачета, в който се продаваха нарисувани от децата картини, купих си три изключителни творби, които до днес ми висят на стената. Влязохме в мавзолея на Хо Ши Мин, дивяхме се на всеобщото спокойствие и ведрост след една от най-унищожителните войни на света, кроткият начин, по който разрешаваха проблемите си и се трудеха неуморно, тъмните прозорчета в девет вечерта, радостта, с която посрещаха гостите. Не въздухът, а те излъчват екстъзито, от хората извира щастието, без да тънат в разкош и доволство, те са в баланс със себе си и света. Да, казвам ви съвсем честно, друга планета е онази, полюсите са им обърнати.
Първото, което предлагат на бледоликите, е водка, с усмивка протягат бутилки към нас, ама не защото сме прочути с пиянството си, напротив, за наше добро го правят. Във виетнамската вода вирее бактерия, която европейските черва не знаят как да мелят, тя ни разболява, натръшква ни тежка дезинтерия и единственото, което помага, е капачка спирт преди ядене. Закуската ни беше в седем, за първи път започвах деня с алкохол, беше странно, но не и неприятно.
Нима има любов без наздравици?
На втория ден попаднахме в рая, залива Ха Лонг, едно от природните чудеса на планетата, вдъхновило сценаристите на “Аватар”. Гладка като кадифе тюркоазено синя вода, сред която са пръснати три хиляди островчета, някои по-големи, други съвсем мънички, нацъфтели в лилаво, розово, бяло, вълшебство! Само два от тях са населени, на повечето от останалите човешки крак не е стъпвал. А сред тях се носят корабчета с червени и бели платна, на които усмихнати млади виетнамки продават перли на туристите върху табли, вързани за шията, сякаш предлагат пури в американски бар през 60-те. Розови, бели и черни, бижута за феи, извадени от морското дъно. Ха Лонг означава “Заливът на спускащия се дракон” и до ден-днешен местните хора вярват, че там живеят дракони. Аз също, сигурна съм, че са там, то просто е очевидно. Ако бях дракон, щях да остана в Ха Лонг завинаги, потопена в любов и съвършенство, сред скъпоценни камъни, пясъчни плажове и изящни цветя. Чувах как един дракон ме вика, съвсем ясно, искаше да ми покаже пещерата си, в която никое живо същество не бе допуснато.
Не исках да си тръгвам от Виетнам, раздялата ме нараняваше, затова оставих там част от сърцето си. За да се върна някой ден и да усетя отново вълшебството, онова неповторимо тържество в душата ми, което и сега ме кара да се усмихвам. Това влюбване няма да го забравя, то ми беше за урок и обеца на ухото. Да не бягам никога повече, когато Драконът ме повика.
0 Коментара