Смъртта е една от най-тежките теми, винаги ни разтърсва и замисля, а загубата на любим човек е сред травмите с голямо Т. Това са тежките, големи травми които носят със себе си опасността да оставят огромна незарастваща рана в душата ни.
В работата си често се срещам с хора, които споделят „Така и не успях да преодолея смъртта на майка ми, а минаха 20 години“, „След смъртта на баща ми вече не съм същият човек“, „Всичко започна след като Х почина“. Няма ултимативен лек и бързо хапче срещу тази болка, но е добре да сме наясно срещу какво се изправяме за да можем все пак да преминем през това голямо изпитание, и да сме цели, здрави и способни да продължим живота си след това.
Никога не си подготвен за смъртта на близкия човек,
дори когато я очакваш и знаеш, че идва. А често тя идва неочаквано, твърде бързо, сякаш ненавременно и дори несправедливо.
Това, което се случва изключително често, но хората не го знаят и се смущават, е първоначалното обезболяване. Описват го така: „Странно, но не усетих нищо. Сякаш не се отнасяше за мен, а за някой друг“, „Всички в стаята бяха разстроени и плачеха заради новината, а аз не почувствах нищо“, „Бях като в ступор, Нищо не усещах“, „Как може да съм толкова безчувствена?“. Тази липса на реакция и обезчувствяване е толкова смущаваща за мнозина, че дори изпитват вина и срам. А не бива. Това е една от най-естествените реакции, които не подлежат на рационално осмисляне. Шокът от смъртта, която се явява като една от най-страшните заплахи, е толкова голям, че психиката отказва да я приеме и включва защитните си механизми. Изтласкване, подтискане, забравяне. Реакцията на замръзване е един от трите отговора на механизма „Борба или бягство“ за който мнозина са чували. Всъщност правилно е да го наричаме с пълното име
„Борба, бягство или замръзване“.
Това са реакциите, които спонтанно се активират когато сме изправени пред някаква заплаха. Те се управляват от автономната нервна система, от онази автоматична част от мозъка ни, който отговаря и за други автономни дейности на тялото – като работата на потните жлези, кръвното налягане, на бъбреците и т.н.
И също като изброените дейности, реакциите на борба, бягство или замръзване не могат да бъдат управлявани със силата на волята, на рационалното мислене.
Кога обаче идва реакцията на замръзване и защо тя е толкова опасна?
Когато има обозрима заплаха, за която имаме възможно решение, със сигурност ще сработят или борбата, или бягството. Например ако се срещнете с мечка в гората, няма да имате време да осмисляте реакцията си, а ще си плюете на петите за да избягате. А ако някой гамен ви конфронтира на улицата, в зависимост от вашия пол и физическа подготовка, може би ще се сбиете, или ще избягате.
Но когато се сблъскате със смъртта на любим човек, заплахата хем е голяма, хем невидима и на практика няма с кого да се сбиете, и не можете да избягате. И тогава, за да ви съхрани и даде шанс да оцелеете, съзнанието активира реакцията „замръзване“.
Сходен е принципът на обезболяване когато получим физическо нараняване. Известни са случаи на смъртоносни наранявания, при които човек в началото не изпитва никаква болка. Липсата на такава дава шанс да се събереш и някак да оцелееш. Всички сме се порязвали и наранявали някога и познаваме този феномен – болката идва със закъснение.
И точно това се случва при реакцията „замръзване“ след загубата на скъп човек.
Болката идва със закъснение. След дни, седмици, месец.
И ако не ѝ обърнем внимание, и отново я подтиснем, тогава тя остава дълги години, нанасяйки поражения върху работата и творческото изразяване, здравето, интимния живот, психическото състояние. Идва като апатия, депресия, загуба на желание да правиш каквото и да било, загуба на творческо вдъхновение, тревожни разстройства, панически атаки. Затова е ключово, изключително важно е човек да се срещне с емоциите си, да се срещне искрено със страданието, да даде воля и да уважи скръбта. Твърде опасно е да ги потискаме, защото задължително това, което потискаме, ще намери път навън във вид на изброените горе състояния.
Неслучайно в мъдрите български стари обичаи е имало оплаквачки. Жени които много драматично и демонстративно изразяват скръбта на погребението на починалия човек. Плачат, вайкат се шумно, вият, оплакват. За да провокират реакция, да помогнат на близките да излязат от ступора на обезболяването, да ги подтикнат да изразят мъката си, да я изплачат, извикат.
Много е важно да се разбере, че няма нищо срамно в болката и сълзите.
Няма нищо срамно в тъгата, болката, страха. И не, не е вярно, че „мъжете не плачат“. Осъзнатите и емоционално интелигентни мъже (както и жени), умеят да разпознаят и изразят емоциите си. Не е нужно насилвайки себе си да се опитаме да се впишем в стереотипа на „силния мъж“, „силната жена“, „стълба на семейството, който се държи и крепи всички останали“. Защото цената за това е твърде голяма. В терапевтичната ми практика съм работила с всевъзможни тежки случаи, в които годините подтискане на емоциите са довели до диабет, рак, автоимунни заболявания, панически атаки, хронична депресия, творческа суша и какво ли още не. Никога не е късно за терапевтиране, но нужно ли е да стигаме дотам?
Скръбта и болката от загубата имат нужда от уважение и време в което да се преживеят. И не можете да си поставяте крайни срокове за това. Дайте си време. Твърде много неща се случват на дълбокия психоемоционален план за които в момента на шока не си даваме сметка. Зад първия пласт на шок и скръб има цяла палитра от емоции, които също са нормални. Чувство на безпомощност, чувство на загуба на опора „как сега ще продължа живота си“, чувство на вина „може би можех да му помогна, дали направих достатъчно“, или „защо не му казах каквото трябваше, не успяхме да се простим„, самота и пустота „останах съвсем сама, няма на кого да се опра“, чувство на безсилие „загубих битката, нямам сили да се боря с живота“, страх „как ще се справя сега сам с децата“ и също „ами ако смъртта ми отнеме и други любими хора“, гняв заради несправедливи обстоятелства при които е починал човекът и т.н.
Често тези неизразени емоции се придружават с психосоматични симптоми:
затруднено дишане, болки в тялото, „топка в корема“, „буца в гърлото“,
„стягащ обръч през гърдите“, „дупка и бездна в душата“ и т.н. В практиката си съм прилагала многократно ТЕС (Техники за емоционална свобода) при хора, преживели смърт на любим човек. Всеки път, безотказно тези тежки симптоми отшумяват, а трагичното и непростимото намират своето изцеление, различна перспектива и дори висш смисъл. Изключително е когато видиш транфсормацията на дълбокото страдание и човекът загубил близък сподели „Не мога да повярвам – вече мога да дишам“. Всеки може да прилага ТЕС до нивото което му е достъпно то често се оказва достатъчно и облекчаващо. Вижте десетките видеа и водени практики във видео секцията на сайта или в YouTube канала ми.
Нужно е да си обърнем внимание след като загубим любим човек.
Това не е настинка на която да дадем срок една седмица за да преболее и премине. Нужно е да се отнесем с уважение към чувствата си и да дадем време и воля на скръбта. Да се срещнем искрено и открито със себе си. Да плачем, да викаме, да говорим. Много е важно да говорим за чувствата си. И ако не се чувства удобно и уместно да споделяме с близък човек, добре е да потърсим професионалната помощ на психотерапевт. Чудесно е, че вече има много широко социално приемане и разбиране на работата с психолог. И докато преди години липсата на знания и многото предразсъдъци са карали хората да се срамуват и да избягват психотерапевтичната помощ, сега вече има осъзнатост за тази естествена нужда. Нима е срамно да потърсиш зъболекар когато те боли зъба? Или пък да отидеш при ортопед, когато си счупиш ръката? Защо тогава да е срамно да потърсиш психотерапевтична помощ, когато те боли душата и чувстваш сърцето си разбито?
И така – да обобщим какво е добре да предприемем когато сме се сблъскали със смъртта като житейско изпитание:
- Дори първоначално да сте били обезчувствени, добре е да се вгледате в чувствата си искрено
- Говорете открито за чувствата си
- Ако ви е трудно да го изкажете, напишете го. Напишете писмо на починалия, а ако можете след това – прочетете го на глас
- Плачете, викайте, блъскайте възглавници – намерете външен израз на чувствата си
- Говорете на глас
- Не се преструвайте и не си слагайте социално приемливи маски за пред другите
- Не се опитвайте да се“стегнете“
- Използвайте ТЕС всеки ден – емоциите се разкриват на пластове, сякаш белите глава лук
- Практикувайте всякакви помощни методи, които ви допадат – медитация, съзерцание
- Потърсете терапевтична помощ от професионалист – ТЕС практик, психолог
На първо място е нужно да се срещнем открито с чувствата си, да им дадем време и пространство за да ги изживеем и така да си дадем шанс да ги освободим и изцелим. Следата и спомена от любимите ни хора заминали отвъд никога няма да изчезнат. Със сигурност няма и да бъдат заместени от други хора, или любовта ни към тях да избледнее с времето. Те винаги ще бъдат с нас. Въпросът е КАК. Прощавайки се с тях, ние не губим специалната ни връзка. А само се освобождаваме от тежестта на болката, съжалението, вината. За да освободим място за любовта, благодарността и спокойствието, че някога, някъде в безкрая ще се срещнем и прегърнем отново.
От сайта на Мартина Иванова Свой избор
0 Коментара