Една от най-конфузните срещи в живота ми е случайна и е свързана с вероятна моя съученичка. „Вероятна”, защото и досега не съм сигурна кого всъщност видях преди години близо до университета. Разговорът беше дълъг. Тя знаеше всичко за мен – къде работя, какво съм учила, кого съм харесвала, кой – мен… Споменаваше имена на хора, които познавам. Аз само се усмихвах, кимах: „да, да, така беше…” Но колкото и да ровех в спомените си – тя не се появи.
Изпитах срам и страх. Срам – ако забравата е, защото това е човек, когото не съм забелязвала, той има минало с мен, но аз с него – не. Живеела съм в неговия свят, а той в моя – не. Човек, когото съм заличила като ненужен. И страх – ако непомненето е заради някакъв вид ранна деменция.
Каквато и да е причината, тази среща много ме обърка. Прелетяхме заедно с част от неясното ми минало към нещо ясно, но загубено. Имах близка приятелка от първи до седми клас. Бяхме неразделни. После аз отидох в друго училище, тя – също, но си смени и адреса. Бяхме твърде далеч една от друга. Тогава нямаше мобилни телефони, а фейсбук дори не бе заченат. В началото поддържахме връзка, с времето все по-рядко, последно се видяхме в едно кафене – и тази среща бе до университета. Аз – студентка. Тя – с куп ужасии, случили се в живота й.
Обещахме си да не се гледаме само от пожълтелите снимки,
а да си направим нови. Не я видях повече. Не знам защо. От време на време ми се иска да я потърся. Но не помня къде точно в Дружба живееше. Нямам неин телефон, нямам нито един познат, който мога да попитам за нея. И социалните мрежи не помагат.
Така се оказах неподготвена за последствията от една случайна среща.Тя пък ме препрати да търся случайността, за да се докосна отново до желано късче от детството.
Неочакваните срещи припомнят, че извън твоята територия, има и друга, извън твоя ден, има и други, има друго и отвъд начертаното от теб, рисунки, в които се усмихваш, без дори да подозираш.
Има нетърсени срещи, които показват теб, извън теб.
Теб – тогава, когато не помниш. Теб, такава, каквато си заличила. Теб, когато си изгрявала за някого, но не си имала време да го подредиш на рафта с миговете. Иска ми се да съм запомнила, да съм била…
За миналото може да е късно. Но днес, когато вървя – гледам. Не преминавам. Спирам. Вдишвам всяко докосване до мен. И следя какви следи оставя дъхът ми…
0 Коментара