Едно време, когато живото слово с мъка си пробиваше път сред лозунгите и скованата реч на отблизо наблюдаваните дейци на културата, за нас – прохождащите в ритъма на дактила, ямба и хорея – стиховете, пиесите и приказките на Недялко Йорданов ни се струваха думи от другаде. Самият той, синеок, умълчан, рано побелял, беше блян за всяка въздишаща над листа девойка. Помня, когато ми връчваха някаква награда за тийнейджърска поезия (тогава се казваше средношколска), бях на 12 и майка ми ме заведе със самолет до Бургас, където в легендарния Бургаски театър трябваше наградените пубертети да рецитираме стихове. Театърът пращеше по шевовете от народ.
Преди това се бяхме запознали с Недялко Йорданов и Христо Фотев. Живи легенди! Сърцето ми щеше да изхвръкне. Забравих си стихотворенията от вълнение и се наложи да си измисля нови, като ми дадоха микрофона. Съчиних ги, както си гледах в публиката, защото беше невероятно важен момент. Само минути преди това Големите ми бяха дали автографи с посвещение. Фотев:„Тичай конче!“, намек за едно мое стихотворение за кончето, а пък Недялко Йорданов:„Вярвам във Вас!“. Можете ли да си представите какво беше това? Едва ли. В онези години на малките рядко ни говореха на Вие, а да са залагали някакви надежди, поне на мен не беше ми се случвало. Щях да се спукам от гордост. И от отговорност. И цял живот до ден-днешен, когато в редки моменти през годините се е случвало да срещна поета с бялата коса, очилата и тридневната брада, всеки път ми е като на изпит. Всеки път се включва машината на спомените и ми връща лентата с въпроса: „Дали не се изложих много?“ Дали заслужих онова доверие, което ме накара да повярвам, че грижливото и трепетно отношение към думите ни прави значими.
Благодаря на автора на „Не остарявай, любов“, че намери време да отговори на забързаното ми любопитство. Благодаря му, че го сварих претрупан с работа и зает освен с поезия и с анализ на онова, в което поезията не вирее – злободневието. И все едно не беше претърпял сериозен здравословен срив преди месеци. Този млад поет, вече на 77.
Как сте, поете? Разбрахме, че храбро сте преодолял неблагополучията със здравето. С днешна дата всичко ли е наред?
Всяко зло за добро… Най-после повярвах, че действително животът има край. Всъщност никой сериозно не вярва, че един ден ще умре. Сега съм добре, играя си тенис, дори си счупих ръката на един мач – спортна контузия, която завърши с операция. Гордея се все пак – не съм се подхлъзнал в банята например или на тротоара (смее се).
Пишете всеки ден, откъде вдъхновение в тези времена на свирепа гравитация?
Аз пиша на периоди. Обикновено януари, февруари най-често ми се дописват стихове. Така се случи, че в продължение на 10-15 дена всяка сутрин написвах по едно стихотворение. Вечерта го сънувах как звучи като мелодия, а съдържанието му се избистряше сутринта.
Как се поддържа такова дълголетие и с какво ги храните тези рими и музи, че така са ви верни?
Никога писането на стихове не е било за мен самоцел. Писал съм само когато съм изпитвал необходимост. И главно, когато ми е тъжно.
Какво ви натъжава?
Понякога нищо конкретно. Просто някакво необяснимо усещане на тъга. Такива мигове са много приятни, колкото и абсурдно да звучи това.
Вашите внучки харесват ли стиховете ви?
За Тамарка – гарантирам, че зорко следи това, което пиша, макар че, откакто порасна, го прави тайно. Тя е вече на 18.
Самуил е тенисист. 11-годишен. И май не се интересува от поезия. Пък кой знае – почна да пише някакви абсурдни разказчета.
Кина е още съвсем малка, скоро ще стане на 2 годинки.
Какви теми обсъждате с тях?
С Тамара – световните проблеми. А напоследък и една доста болезнена тема. Тя е приета в четири английски университета, избра вече единия в Лондон и й предстои да се отдели от мама и татко.
Със Самуил – играта на Григор Димитров в мача му с Надал. И любимите му футболни отбори на Челси и Байерн, които на мен не са любими.
С Кина – няма да повярвате – изброяваме планетите на Слънчевата система.
Не изоставихме ли младите на интернет и медиите? Май неособено добри неща се случват от спокойствието, което ни осигуряват, докато са „изчезнали“ в мрежата?
Понякога наистина се дразня, че като забият глави в смартфоните, с тях не може да се говори. Но не съм чак толкова остарял, за да не ги разбирам. Нека бъдат в крак с времето. Така и ние се стараем да не изоставаме. Освен това все още успявам да ги заинтригувам с разни интересни занимания и да ги отскубна, макар и временно от мрежата на Мрежата.
Ще я бъде ли поезията?
Нима се съмнявате?
Имате ли наблюдения върху младите автори? Какво е качеството на литературата?
Да откривам млади автори за себе си, а напоследък и за другите – е мой малък празник. Великото изобретение интернет дава богата възможност за това. В момента има забележителни млади поети и особено поетеси. Мога да изброя поне 50 имена от сайтовете за поезия и от фейсбук. А иначе именно в тези сайтове публикуват поне още 20 000… Огромна цифра, която показва, че в днешното време на отчуждение и битка за оцеляване хората имат нужда да четат и да пишат поезия. Все едно дали имат талант за това. Те просто изпитват необходимост да се спасят от самотата и да споделят с другите.
Много е шумно, не мислите ли? В тази врява ще успеем ли да чуем камбаните, няма ли опасност да прекараме живота си в интернет?
Разбира се, илюзия е, че днешният живот е само интернет, макар че не малко хора са се пристрастили към него.
Но така или иначе, това е въпрос на личен избор – дали да се скриеш в нета и да се откъснеш от реалния живот. Или действителността, която те заобикаля, да търси разрешение на някои въпроси именно в нета.
Имате ли молитва за вас лично?
Имам. И тя се е сменила поне три пъти през живота ми, но това е твърде лично, за да го споделя.
А за България?
Някога, още през 1991 година бях написал една песен – молитва:
Бог да пази България
в тази безумна лотария,
за да изтегли билета,
в която се крие късмета.
Вие сте човек с позиция. Какво мислите за политическите събития и политиците?
Става все по-абсурдно и дано не – безнадеждно.
Народът е склонен да тръгне след някоя личност. Три пъти се разочарова: в Иван Костов, в Царя и в Бойко Борисов. Сега вече няма такава личност. И може би е по-добре. Без илюзии. Но все пак поне с малко вяра.
Има ли шанс да се даде думата на старейшините на нацията на мъдреците и ще ги разберем ли?
Мъдреците не се замесват в политиката. Те си мъдруват сами за себе си. Освен това дори да помъдруват и пред другите – няма никакъв ефект.
Като обмисляте миналото, къде сбъркахме? Защо стигнахме дотук?
Защото почнахме внезапно с яростна конфронтация. Още в първите месеци се разделихме на сини и червени. Уж се радвахме, че дойде демокрацията и сложихме край на идеологията, а идеологията се настани трайно и в политиката, и в живота.
И така до ден-днешен. Още се делим на комунисти и антикомунисти, на доносници и служители на ДС и дисиденти преди 10 ноември, на русофили и русофоби и още на какви ли не…
Помните ли „Вече май наближавам 35 а все още минавам за един млад поет…“? Поетите остаряват бързо, но не на вид, а сякаш на себеусещане. С годините не започва ли обратен процес, момчето у вас говори ли все още с морето?
Напоследък написах доста стихотворения на тази тема – за времето, което сякаш почва да тече обратно и все по-често се връщаш назад. Може би е така, защото напред малко остана. А иначе аз и досега гледам на света с едни и същи очи.
Невъзможно… Наивно… Жестоко…
Слава богу, все пак не личи –
гледам тебе и всичко наоколо
със шестнайсетгодишни очи.
Какво трябва да научат и да запомнят младите?
Избягвам да давам рецепти. Те сами ще си изберат. Ние, старите, просто трябва да бъдем търпеливи. И дано да има какво да вземат от нас.
Двамата ви синове са много различни. Какво от вас виждате във всеки от тях и на какво те ви научиха?
В днешното разделно време те имат доста различия, но не забравят, че са една кръв. Важното е, че всеки от тях е абсолютно самостоятелен и независим в избора си на позиция – медиите, в които пишат, са стопроцентово тяхна собственост и никой не може да им се бърка.
Ивана добре ли е?
Напоследък не й се иска да излиза на сцената и е съсредоточила цялото си внимание в Тамара и предстоящата й абитуриентска вечер.
Върху какво работите сега?
Пиша стихове. Почнал съм един роман. Пише ми се пиеса. Готов съм с музиката на няколко нови песни. Изобщо не скучая. Дори ме е обзела лека паника, защото не остана много време.
Пожелайте нещо на читателите.
От години го пожелавам:
Нека запазим във времето тежко
малко нещо от Бога и нещо човешко!
0 Коментара