„Жената днес“ е списание-легенда, което успя да навърши 80 години, излизайки без прекъсване във времена на всякакви бури в България: социални революции, финансови кризи, поколенчески промени, ценностни дилеми. Дългата история на това печатно издание с фокус не само върху обществените процеси, но и към най-интимния човешки свят, към високата литература, но и към развлекателния лайфстайл – изглежда като достолепен албум със сюжети и е сам по себе си е илюстрация на устойчивостта и непреходната виталност. „Жената днес“ е още документ за битките – малки и големи – на българката за социално признание, свободен избор и равнопоставеност.
Мира Баджева, издател на “Жената днес”, главен редактор (2003-2012 г)
Всяко поколение има своите икони. Моята лична икона в родния ни женски пантеон е Дора Габе, която помня вече на предела на немислимата възраст. Именно нея свързвам най-силно с душата на „Жената днес“. Голямата ни поетеса, на която не достигат само 5 години, за да стане столетница, говори за себе си като за “връстницата на всички поколения” в едно интервю пред списанието ни в началото на 80-те. Такава е и „Жената днес“ сама по себе си –
връстница на всички поколения
от почти век насам. Дора Габе, впрочем, не е само герой на изданието през най-влиятелните му години, а и негов автор.
„Жената днес“ се слави (и преди, и сега) с отличната си селекция от поетични и есеистични текстове, а нежните, тъжни и мъдри стихове на Габе са били публикувани често на страниците ѝ.
Свободомислеща жена и поетеса,
превърнала крехкостта си в сила, Габе е родена на границата между различни светове. Тя изкарва младостта си като културна номадка във Франция, Чехия и Полша, преживява войни и загуби, любови и самота, но остава вярна на чистотата и музиката на езика. Съдбата ѝ е женска в най-висшия смисъл – да чувстваш повече, отколкото светът би могъл да понесе, и пак да пишеш.
Преди 22 години и моята собствена съдба се свърза, в началото почти на шега, с „Жената днес“, за да се превърне после не само във важна част от биографията ми, но и в елемент от ДНК-то ми. Бях на 33, когато станах главен редактор и директор на това списание, заедно с него узрях и помъдрях, а днес, в ролята си на издател на списанието, гоня 55-те. С „Жената днес“ осъзнах на клетъчно ниво три ключови неща по Пътя: куражът да бъдеш себе си; красотата отвъд младостта; кармата да устояваш.
Списание “Жената днес“ излиза без прекъсване от 1945 г. до ден-днешен. В своя пик през 60-те, 70-те и 80-те години се печата в смайващия
тираж от 500 000 бройки на български
и още 150 000 на руски. Можело е да печата и 1 милион, ако тиражът му не е съзнателно ограничаван. Изданието е втората печатна медия в държавата по тираж и влияние след вестник „Работническо дело“. Но ако абонаментът за „Дело“ е бил задължителен по партийна линия, да се абонираш за „Жената днес“ е било сложно – за това се е искала комбинация от връзки, упоритост и късмет. По време на абонаментните кампании редакцията ставала свидетел на почти истерични сцени – сръдни, сълзи, ходатайства…
Така търсеният и трудно осъществим абонамент за
списанието вдъхновява Чудомир
за един от най-хубавите му разкази, озаглавен „Жената днес“ – писателят сатирик го посвещава на списанието още когато то набира скорост през 50-те години на миналия век. Родено година след идването на власт на ОФ, изданието е трябвало първоначално да се казва „Отечественофронтовка“. В последния момент го прекръстват на “Жената днес” – заглавие, превърнало се в една от най-устойчивите марки на съвремието ни.
В продължение на 44 г. го издава Българският народен женски съюз (по-късно Комитет на българските жени) с идеята да възпитава читателките в идеите на социализма. Но то надживява и партийната идеология, и идеолозите си. Последните 36 години съдбата му е свързана с частни издатели, а от 2022-а – отговорността за него лежи на моите крехки плещи.
За първия брой през октомври 1945 г. големият художник
Борис Ангелушев рисува умилителна корица –
работничка и селянка, поели дръзновено към светлото бъдеще. Тогава списанието обявява своята „основна задача“: „…да помогне на българската жена да бъде свободен и щастлив човек“. През всичките 80 години на съществуването си досега “Жената днес” не забравя и за миг тази задача.
В оня наивистичен начален период главна героиня по страниците на изданието е труженичката – на полето, в завода, на идеологическия фронт.
Първата главна редакторка се казва Дарина Бояджиева,
а най-дългогодишен главен редактор през първите две десетилетия е Рада Тодорова. Тя е сред основателите на Работническата партия, била е министър на труда и социалните грижи, председател на Комитета на българските жени, почетен председател на Международната демократична федерация на жените.
През 1965 г. Соня Бакиш става главен редактор на “Жената днес” и носи със себе си своеобразно „разведряване“ на схематизма в списанието. Тя е съпруга на висшия партиен функционер Станко Тодоров, един от тримата първи в държавата и партията, но именно благодарение на нея, противно на очакванията, темите и статиите в изданието напускат идеологическата рамка, казвайки сбогом на битовизмите, кройките и клишетата.
15-те години, през които Бакиш е начело на изданието, са белязани с рязка промяна в посланията. Първата ѝ мисия е да покаже реалното и неблагодарно положение на жената работничка. Със серия репортажи списанието разкрива, че българката е изправена пред болезнени проблеми, свързани не само с тежкия труд, но и с моралния тормоз и липсата на нормални удобства.
До средата на 70-те нито една медия не си позволява така последователно и системно, „на своя глава“, да прави реалистични анализи на социалната действителност у нас и на тежките работни условия, да критикува общественото управление, както го прави „Жената днес“. Именно тогава списанието се превръща в съюзник, съветник и изповедник на милиони българки – вглежда се във всяка от тях, говори смело и с дълбочина за чувствата и болежките им, провокира с теми табу.
А читателките отвръщат с небивала откровеност
и привързаност, споделят с редакцията най-интимните си емоции и грижи: самота, изневяра, разминавания с децата, кавги със свекървата или в работата, „отношението към извънбрачно бременните“. Читателските писма – сълзливи, възторжени или критични, преливат във всеки брой.
С “Жената днес” са свързани имената на
едни от най-значимите пера в литературата ни –
тук още през 50-те мъдрецът Йордан Радичков разказва за съселяните си от Калиманица, поетът Валери Петров описва пътешествията си из Китай, писателят Николай Хайтов публикува репортажи от „Кремиковци“, Блага Димитрова печата най-новите си стихове и взема съкровено интервю от Дора Габе за първата ѝ любов, за страховете и смъртта, Стефан Продев се връща със серия кореспонденции от Сибир като специален пратеник на „Жената днес“, при огромен интерес върви рубриката „Разговори с Марко Семов“.
Списанието гостува на големи чуждестранни поети като Пабло Неруда и Белла Ахмадулина, препечатва стихове на Марина Цветаева и интервюта с велики интелектуалци (например един забележителен и интимен разговор с двойката Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартър). Тъкмо в този период списанието набира най-голямата си популярност. Именно тогава пред някой РЕП се ражда крилатата размяна на реплики:
„– Искам да си купя „Жената днес“!
– А не искате ли „Мъжът нощес“?
Както и другият популярен лаф сред махленските момчета от онова време: „Жената днес – най-добрата хартия за фунийки!“ (Наистина беше такава – гланцирана и тънка, внос от Финландия).
Много от безценните тогавашни истории по страниците на „Жената днес“ са намирали своето място пак и пак в по-ново време – в различни сборници, посветени на годишнините на списанието, както и онлайн – при дигитализацията на част от по-старото му съдържание.
С един от юбилеите е свързан може би
най-драматичният и любопитен епизод
от миналото на изданието. Заради „нетрадиционните“ възгледи на екипа на „Жената днес“, през есента на 1970 г. – навръх 25-ата годишнина от раждането на списанието – в редакцията се получава писмо от тогавашния Първи на компартията и държавата Тодор Живков. В него обаче, вместо обичайните поздравления, списанието е
обвинено, че не възпитава правилно българката,
че му липсва “класова позиция”, че е „дребнобуржоазно“ и „еснафско“. Ударът е голям и се очаква – според неписаната, но общоприета норма – писмото на Първия да бъде публикувано на страниците на „Жената днес“. Ала на унизителните квалификации и очевидното предизвикателство, главната редакторка Соня Бакиш отвръща също с предизвикателство и отказва да пусне „разгромяващата“ депеша. Въпреки големия натиск, посланието на Живков вижда бял свят едва години по-късно, през 80-те.
По онова време редакторките на „Жената днес“ са наричани „проводнички на буржоазна диверсия“, „жълти журналистки“, които се опитват да правят ефектни, но евтини сензации. Клеймят ги като феминистки – а феминизмът е особено позоряща дума в словесната система на тоталитарното общество. Истината обаче е, че
периодът на Соня Бакиш е време на „буря и натиск“
върху властта за същинско решаване на т.нар. женски въпрос. По онова време българките са в световния авангард, що се отнася до образование, професионална реализация, обществена активност и положение в семейството, но за тази своя еманципация плащат огромна социална цена.
Така от „Жената днес“ започва формирането на виждания за радикални реформи и с помощта на експерти тръгват
революционни законодателни промени.
Благодарение на репортажите, проучванията и целенасочените кампании в „Жената днес“, след 1973 г. е променен Кодексът на труда, отпускът по майчинство е удължен на 3 г., които се признават за трудов стаж. Регламентират се права за майките студентки и аспирантки. Закрила получават извънбрачните деца. Рязко се увеличават бюджетните средства за децата в детските градини и яслите. И така, парадоксално, в условията на авторитарно общество – под натиска на журналисти, учени и граждани – се извършва една голяма реформа.
Соня Бакиш се пенсионира през 1980 г. През 1988 г. тя се включва в създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе – едно от първите (и едно от малкото) дисидентски движения в България.
Въпреки натиска от силните на деня,
тя не се отказва от участието си в комитета – затова е изключена от БКП. В знак на протест съпругът ѝ Станко Тодоров подава оставка като член на Политбюро и председател на Народното събрание.
Соня Бакиш, светла ѝ памет!, лично ми е разказвала за тези преломни моменти в живота ѝ по време на т.нар. перестройка и как неподчинението ѝ се е отразило на нейното семейство.
Тя беше наистина голяма жена,
а също така много скромна – запознахме се през 2005 г. покрай тържествата за 60-годишнината на „Жената днес“. Тя даде тогава (на 82 г.) своето последно интервю, включвайки се и в телевизионната продукция, която направихме заедно с bTV специално за юбилея на списанието. Не съм си мислила изобщо в оня момент, че 20 г. по-късно отново ще готвя юбилей на „Жената днес“, но ето го – дойде, при това не лесно.
Фундаменталните промени през 90-те години на миналия век, непосредствено
след „избухването на демокрацията“,
поставят на карта – наред с много други неща – и съществуването на “Жената днес”. Но дори в периодите на бедност, перманентни кризи, банкови фалити, девалвация и инфлация, списанието никога не е преставало да излиза, печатало се е за кратко дори като таблоид – само и само да оцелее.
И пак лека-полека пораства, разхубавява се, поумнява, провокира, привлича отново най-талантливите автори на своето време, открива нови дарования и подкрепя изгряващи звезди.
За да преодолее нови кризи и предизвикателства:
световен финансов колапс, разтърсващи трансформации в ерата на безплатния интернет (тогава добавихме към книжното тяло онлайн платформата www.jenatadnes.com), ковид пандемията след 2020-та, разцветът и какофонията на социалните мрежи… За да достигнем заедно с вас, читателите ни, днешния период на зряла хубост, мъдрост и авторитет. За да продължи „Жената днес“ и по-нататък в един все по-непредсказуем свят. Водена от куража да бъде себе си, от красотата отвъд младостта и от кармата да устоява.
0 Коментара