Септември традиционно насочва вниманието ни върху образователната система – от години спорим и критикуваме нашата, че е остаряла и не помага за това децата ни да се научат да мислят самостоятелно, а ги кара да зазубрят просто скучни факти.
В последните 2-3 години, в които езиковите модели с изкуствен интелект са достъпни за всяко дете, проблемът е вече крещящ – към все по-очевидната липса на критично мислене дори сред възрастните, създаваме поколение, което расте с идеята, че съществуват готови отговори и някаква абсолютна истина, която не подлежи на съмнение.
Всяко дете днес може да получи повече информация за минути, отколкото един студент в началото на 90-те би могъл да изрови за месеци в библиотеката от книги, вестници и архиви. Но дори създателите на изкуствения интелект признават, че не могат да гарантират за достоверността на тази информация – ИИ има тенденция да халюцинира и да си измисля. Но това не е всичко – той я обобщава, сравнява, превежда, анализира и превръща в убедително звучащи отговори.
И точно затова най-важното умение, на което можем да научим децата си днес, не е как да намират отговори, а как да се съмняват в тях. Критичното мислене никога не е било толкова критично необходимо.
Технологията не просто „плюе“ готова информация, но го прави с човешка убедителност. Дори и да греши, ИИ звучи напълно сигурен в себе си и има гигантски възможности – да създава несъществуващи факти, снимки и видеа от неща, които никога не са се случвали, да говори с гласа на близък ваш човек каквото си поиска (прочетете текста за новите телефонни измами на XXX стр.). Границата между истинското и правдоподобното става все по-размита.
Много хора погрешно смятат, че критичното мислене е недоверие към всичко. Или пък изобщо не се замислят за него – избират си в какво да вярват и не го подлагат на съмнение, независимо от видимите доказателства или липсата на всякакви доказателства – чели сте убедени твърдения на хора, които вярват, че земята е плоска, а с ваксините ни „чипират“, наскоро попаднах и на група, която смята, че луната и слънцето са изкуствени обекти, които ни наблюдават и контролират. Има още много примери.
Критичното мислене не е непременно да отричаш, подозираш и спориш, а да се замислиш: това възможно ли е, има ли смисъл, би ли могло да е вярно, дори и да звучи налудничаво и защо, или – би ли могло да е фейк, дори и да звучи правдоподобно и защо.
Кой го казва? Откъде го знае? Какви са доказателствата? Кое тук е факт и кое – мнение? Какво липсва? Кой и защо би имал интерес да повярвам в това? Ще сме изпълнили родителската си „мисия“, ако покажем с пример и така научим децата си да оценяват критично всичко, което им се предлага като истина от „последна инстанция“.
Колкото по-добър става изкуственият интелект в даването на готови отговори и решения, толкова по-важно е ние, с „естествения интелект“, да можем да задаваме въпроси. Задаването на въпроси и критичното мислене са интелектуален навик, който, като всеки навик, можем да изградим.
Опасна илюзия е да живеем с идеята, че можем да получим окончателен отговор на почти всичко.
Децата трябва да осъзнаят, че не всеки въпрос има лесен отговор. Дори учените често казват „все още не знаем“. Всяко ново доказателство може да промени създадената ни представа. И това не е страшно – да го приемеш е интелектуална сила.
И най-голямата опасност може би не е фалшивата информация, а липсата на интелектуално усилие – да питаш ИИ да ти даде обобщение на „Под игото“ или всяка друга книга от учебния списък вместо да я прочетеш, да го накараш да ти напише есето, вместо ти да мислиш по темата, да ти реши задачата и т.н… делегираш му огромното право да мисли вместо теб.
Да, мисленето изисква усилие. Може да е бавно, объркано, неприятно. Но точно в това усилие се случва и ученето, и развитието.
Да научим децата си на критично мислене е най-ценното умение в ерата на изкуствения интелект.
0 Коментара