Виж Рим, а после…

Рядко може да се прочете пътепис, или какъвто и да било текст, който започва с изводите – обикновено тяхното място е накрая, това го знаем още от училище. Аз обаче, трети ден след като отново съм у дома, лъкатуша между усещането за щастие и хармония (спокойствието ми може да идва и от приема на лекарството с лавандула против кашлица) и чувството за невероятност на събитията.

Не съм от хората, които всяка година ходят по два-три пъти в чужбина, поне веднъж на море, а през уикендите в планината. Домошарка, читателка, момиче, което гали котки. Това съм аз и въпреки всичко досега се измъчвах от мисълта, че не съм посещавала славните чужбини. Ето че и това се случи.

А ето и изводите, направени с куцукаща категоричност. Да, наистина ние в България ядем боклуците на цяла Европа. Да, чужденецът – в случая българин – не е добре дошъл в родината на западняците, понякога дори като турист. И да, по-хубаво от у дома, при семейството и котката няма и ние трябва да помним това.

Отдавна мечтаех за това пътешествие,

дори веднъж го бях планирала и всичко беше готово, но получих криза и инициативата пропадна. Бях слушала за неземните красоти, вкусотии и цветове, за високата култура и високото изкуство, за любопитния манталитет на местните – бях се влюбила в Италия още докато четях есетата на Умберто Еко, докато слушах Ноеми и Челентано, докато гледах „Рим на аристократите“ и „Перфектни непознати“.

И сега, когато стъпих на италианска земя, се заозъртах за italiano vero; за някой къдрокос, черноок, висок и слаб, жестикулиращ със събрани пръсти над чинията с паста мъж, с когото да си практикувам италианския, докато се возим в метрото.

Като казах метро, то също беше нещо ново за мен. Римското метро е много старо, може би от годините след Втората световна война – така ми казаха приятелите, с които все пак отидох там. Вкопано е много дълбоко в земята и това се усеща непрестанно – тъмно и зловещо метро, пълно с хора от всевъзможни етноси, но пък с доста по-широки мотриси от софийското.

Не намерих италианец и дори ми се стори, че хората не са особено разговорливи. Още на отиване в самолета седящият до мен човек не пое подадената му възможност за чат, а просто продължи да чете книгата си.

Местните се забелязват лесно.

Отличават се от останалите по безгрижното си изражение на лицето, по леката походка и по елегантната фигура на тялото. Loro fanno figura bella.

Като изскочили от филм. С капели, слънчеви очила, дамите с панталони според модата – разкроени надолу. Като от рекламите на препарати за пране, в производството на които те са много добри и ние, българите, сме наясно с това.

Няма да се спирам за дълго върху избора на куфар преди заминаването. Но на летище София, бързайки към гишето за чекиране на багажа, минах светкавично, влачейки куфара на колелца, пред двойка млади италианци. Момчето безцеремонно си ми каза Che cazzo. А после, на гара „Термини“, прегазих съвършено лъснатите обувки на един униформен мъж. Обърнах се – scusi, perdono, sorry – и той вече беше простил.

В Рим бях на екскурзия, организирана от моята най-добра софийска приятелка и нейния партньор. Тя се погрижи за всичко, дори за това няколко дни поред да обмислям идеята да кръстя пътеписа си „Краят на едно приятелство“. Но както казва един друг, стар и не напълно забравен приятел – всичко е добре, когато свършва. Така се разделих с лошото впечатление, което – по еврейски – уж оставало, дори когато откраднатите от гостите пари били намерени.

Още първата вечер купихме тарелка с четири вратни пържоли от супермаркета. През цялото време се притеснявах, че И. – който ни готвеше в топлите вечери – просто ще хвърли месото в тигана, без марината, а това е нещо, което обрича на провал всяка вечеря с месо у нас. Зехтин, сол и малко черен пипер – това беше всичко, което той употреби, а аз не бях яла по-вкусно месо. Изобщо не преувеличавам.

Преди няколко години се говореше, че в Италия цените са същите като в България, само че в евро. Сега открих, че и там тенденцията за поскъпване от последните месеци и години е назряла. Но за римляните това не е проблем. Те карат своите мотопеди из града, говорейки по телефона в същото време и нямат притеснения. (Дори почувствах озадачени и донякъде съчувстващи погледи върху себе си; дадох си сметка, че по всяка вероятност приличам на човек, който има проблеми. Това си личи, даже когато стъпвам по безупречния асфалт на улиците.)

Езиковите ми умения сдадоха багажа много бързо –

след няколко ситуации, в които се налагаше да попитам за билети за автобуса или за посоката, от която да излезем от метрото, осъзнах, че изобщо не съм научила италианския. Когато си в Рим, прави като римляните и по възможност говори на техния език. Говорят английски неохотно. Първата тратория, в която седнахме да хапнем, ми направи впечатление с не толкова изрядната си хигиена, но пък с емблематичните покривки на червени и бели квадратчета. Сервитьорът ни попита какво вино искаме – бяло или червено, посочвайки едно червено, а после и едно бяло квадратче на покривката. Vino bianco o vino rosso? Meglio mezzo litro.

Кварталът, в който отседнахме, беше тих и подреден; нямаше мигранти, нито твърде много боклук. Първата забележителност, която видях – след предградията, стените и портите, и голямото жълто слънце при залез, беше куполът на базиликата „Св. Петър“. Казват, че тя е най-големият храм в католическия свят. На самия площад, носещ същото име – тъй като е построен върху гроба на Св. Петър – се виеше огромна опашка от желаещи да влязат вътре. Ние се снимахме и продължихме напред, към следващите обекти, с уговорката, че ще се върнем специално, за да разгледаме и църквата, и Ватиканските музеи.

Тежки облаци виснеха над небето. Ха, прозвучах като стар писател! Представям си се като впиянчен старец с черно под ноктите и пожълтяла брада, но тежащ на мястото си писател със старомодни разбирания за литературата и морала.

Държах да видя две неща преди всичко – тъй като подготвяйки се за пътешествието с различни четива,

неусетно се влюбих в император Адриан.

Той провеждал мирна политика, подкрепял културата и… имал любовник. По негова воля са построени двата обекта, които настоявах да посетя – Пантеона и (дострояването на) замъка Сан Анжело, където Адриан е погребан. Та в този втори ден от престоя си в Рим видях замъка и го снимах, а особено много ме впечатли прилежащият му мост, минаващ над Тибър – под смръщеното небе се извисяват величествени скулптурни портрети в цял на ръст на значими лица от католическата религия, докато чайки кацат по главите им.

Промоутърите бяха навсякъде, имаше и просещи хора, и клошари, които се тресяха в транс сред своите постели, но не ме обраха и не загубих нищо друго, освен резервното ключе за катинара на куфара ми. Графитите по фасадите в Трастевере представляват реалистични образи на патета, зайци и хора, растителността избива от стените, а въздухът е много по-чист от този в София. Едва ли ще забравя тревожните лица на младите жени, някои с количка с бебе, които седяха на пейката, залепена за стената на затвора.

Всеки ден правех по близо двайсет хиляди крачки пеша. Няма друг начин за придвижване из центъра на Рим, с изключение на туристическите двуетажни автобуси и онези малки смешни колички като за голф; но спътниците ми са енергични планинари и това стана причина през повечето време да изоставам от тях с по двайсетина метра.

Пиаца „Навона“ е красиво място, макар и с кървава история. Бернини спечелил надпреварата с Боромини и създал фонтана „Четирите реки“ тук. Повечето обелиски в Рим са донесени от Египет във вековете назад, а за италианските реставратори се смята, че са най-добрите в света.

Именно затова всяка скулптура сияе.

Водата пък тече и от безбройните чешми, често декорирани с надписа SPQR.

Фонтанът „Ди Треви“, с формите от камък и цвета на водата, е място, на което не може да не си направиш селфи. Любезни и търпеливи полицаи предупреждават туристите да не сядат върху камъните. Нашенските медии писаха, че някаква жена се покатерила върху тях, за да си налее вода и това беше представено като страшен гаф; на практика е напълно възможно човек да се изкуши, тъй като мястото е открито и лесно достъпно. Ние, разбира се, пихме вода от чешмата вдясно – там е позволено и освен това всеки, който пие от нея, се влюбва завинаги в Рим. Така се говори.

Да хвърлиш монета във водата вече е забранено.

Смирено чувство и усещане за удовлетвореност ме обзе още през третия ден и си мисля, че нищо няма да ми стане, ако никога повече не дойда.

През втория ден видях Военния музей с огромните бронзови фигури отпред, отстрани, та дори и на покрива. Грандоманска работа, каза И. и ни припомни, че някога тези скулптурни работи са разделили римляните на две според това дали одобряват, или не цялата тази показност.

Видях арката на Септимий Север, на Тит, Траяновия пазар и Колизеума. Подробностите не ме привлякоха, а и билетите за разходка извътре бяха напълно изчерпани (освен това можеха да се купят само онлайн). Вечерта, докато пийвахме кианти, грапа, водка или бира, стана ясно, че аз и Е. се вълнуваме повече от изкуството, а И. – от историята на Рим и Италия. Двете с нея станахме обект на критика, не прекалено злонамерена, заради това. Въпреки всичко факт е, че когато през последния ден от престоя ни влязох в Капитолийските музеи и попаднах в пинакотеката, сякаш

забравих умора, болести, съмнения, тревоги, депресия и комплекси.

Забравих проблемите, докато стъпвах по паркета рибя кост и разглеждах големи и по-малки платна с тъмен фон и изящен рисунък.

Църквите, които посетих, бяха възхитителни с мозайките, стенописите, фигурите, таваните си и макар че окончателно се убедих, че католическите храмове са безмерно по-пищни и бляскави (хм, не съвсем без упрек го казвам) от православните, получих насладата, която търсех и която никога не ми беше давана от църква. В мой фаворит се превърна „Сан Джовани ин Латерано“, но много харесах атмосферата и в „Сан Пиетро ин Винколи“ (където оковите на Св. Петър са изложени над криптата, а пукнатото коляно на Мойсей със скрижалите се вижда ясно въпреки огражденията, които държат посетителите надалеч), и „Санта Мария ин Трастевере“, където на входа просеше вода старица с бастун, а само на десет метра встрани стилно облечени девойки пиеха аперол шприц с лед и сламка. „Сан Клементе“ от своя страна също е забележително място – казано от нерелигиозен човек като мен, който направи снимка на глаголицата, изобразена върху каменна урна до входа, и на стенописите по сводовете. Иска ми се да се впусна в опознаване и на тази част от света, на тази необятност, която обикновено проспивам заради безбройните детайли и сложната сюжетност.

Прочутата „Пиета“ на Микеланджело, която открих – и смея да кажа, че я разбрах – в базиликата „Сан Пиетро“, когато най-накрая влязохме вътре, ме потресе, макар и вероятно не това да е била целта на автора.

Твърде дребни сме и водим незначителни битки,

това си помислих и за миг спрях да виждам наоколо.

Имах имен ден точно в деня, в който се изкачихме на хълма Джаниколо (наричан на български Яникул). Големият паметник на Гарибалди, а от другата страна – на Виторио Емануеле, се издига над целия Рим, та чак до така наречените Албански възвишения, където папата прекарва летата си. Гледката е внушителна; големите куполи, цветът на мегаполиса, очите за цивилизация – и древна, и вечна, и днешна. Тук се намира и бюстът на Капитан Петко Войвода, участвал в битките на Гарибалди. Не национализъм, дори не и гордост, а радост от това, че и моята страна присъства в римската история и че това не е незабелязано.

И друга българска следа открихме.

В началото на XX век се ражда Асен Пейков, който става скулптор и ученик на Андрей Николов. Емигрира в Италия, сключва брак с италианка и попада в средите на знаменитостите. Създава паметника на Леонардо да Винчи, който се намира на летище „Фиумичино“. Днес улица в Рим носи неговото име, а ние потърсихме ателието му на улица „Маргута“ 54, тъй като така пишеше в една от книгите за Италия на български език. Там обаче ателието го нямаше и никой не беше чувал за него. За сметка на това попаднахме на текуща експозиция, в която участваше и българката, живееща в Рим от 1992 г. насам, Диана Кирова. Харесах работите ѝ, Е. дори купи няколко. Художничката каза, че „както е тръгнало“, може и скоро да се върне в България. В това време И. разговаряше с нейната приятелка от Русия, която ни изпрати с прегръдки.

Връщам се към хълма Яникул, за да преживея още веднъж ужаса от внезапния гръм, който отекна, докато крачехме към Фара на Рим. В миг си помислих, че гърми оръдие, падат бомби, взривяват се сгради и че Третата световна война започва. Ще се прибера ли жива, ще видя ли отново нашите и брат ми, и котката – за секунди онемях, а после всичко продължи както обичайно.

Същия ден почти случайно попаднахме на

Вила Фарнезина,

за която бях прочела изключително любопитни неща. Фреските на Рафаело стоят върху тавана ѝ, а в различните зали има различни рисунки – както от периода на Фарнезе, така и от предходния, този на Киджи. В пътеводителя пише, че Киджи бил славен бохем и държал винаги да е пръв във всичко. Веднъж устроил прием в чест на тогавашния папа, но за целта украсил подобаващо конюшнята на вилата, където настанил гостите; с този акт целял да натрие носа на съседа си отсреща, показвайки му, че дори конюшнята на Киджи е по-хубава от неговата столова. Друг път пък Киджи поканил гости в градината си край реката и за тяхно възхищение (или ужас) прислужниците изхвърляли сребърните чинии в реката след всяко ново сервиране.

Киджи обаче не бил глупав – предварително опънал мрежи под водата и след приема наредил да приберат обратно ценните съдове.

Вандали са издраскали с надписи рисунките на една от стените вътре. Тук е и „Голата Джоконда“ на Леонардо да Винчи. А на двора растат различни сортове лимони в големи саксии.

Накрая, в последния ни ден за разходки, срещу такса от пет евро, която не важи за гражданите на Рим, успях да вляза в Пантеона. Деветметровото „око“ на тавана не пропускаше дъжд; лъчът светлина падаше върху един от правоъгълниците на купола, за който се смята, че представлява шедьовър на архитектурата. По това време течеше изложба, спонсорирана от Bvlgari. Сред експонатите имаше дървена икона на Богородица.

Гълтайки корема си, позирах за снимка от Е. на Испанските стълби. Ядох джелато и ме валя дъжд. Пих и хубаво, и недотам хубаво вино. Снимах площад „Пополо“ с църквите-близнаци, композицията с Нептун и обелиска в центъра. В Капитолийските музеи видях друг Нептун, Диана от Ефес, Аполон, Капитолийската вълчица с Рем и Ромул – символ на Рим, Марк Аврелий на кон, частите от портрета на Константин и още много други творби, за които се иска цял ден и цяла книга.

Изобщо, бях и съм.

И още един извод. Да пътуваш с добри приятели е чудесно. Да им прощаваш, когато проявяват лошите си черти, е може би похвално. При всички случаи цялото състояние на нещата – в Рим, София и на село; в самолета и в кръчмата; у дома и сред другите… – е човешко. И е добре да го приемаме, без кръвопролития.