Всяка сутрин, докато пътувам към работа, минавам покрай една “чешма”. Тя не е нещо особено, даже е малко грозновата, ретро модел в линията на чешмите – от нея вече дори не тече вода. По-специалното, което винаги спира погледа ми върху нея, e eдно име. Набързо надраскано със спрей. С корона отгоре.
От безопасна сърдечна дистанция си мисля, че короните са за малките кралици на красотата, които до безумие обичат детските приказки с позлатени от дебели портфейли страници. И Паулу Коелю. Или пък като се замисля, напоследък май остана само първото… Но през ума ми като зомби от гроб си прокарва път една друга мисъл. Има и още нещо. И то няма нищо общо с будната ми социална съвест, която всъщност служи само и единствено, за да ме отвлича от същината. Тя е семпло събрана в три ясни, недвусмислени думи:
Мразя това име.
Телефонът му звъни. Загърнат в голямото си зимно яке, той бърка в джоба си, слайдва до “зелена слушалка” и прави “чао” физиономията – смесица между “разбираш, говоря” и “сори, трябва да тръгвам, айде”. Разбирам, естествено, но не ми пука – това, че схващам чудесно нещо, не означава, че съм ок с него. Той обаче ми обръща гръб и поема надолу по улицата. Аз правя същото, но в обратна посока. Изминавам умислено няколко крачки, но се спирам. После се обръщам. Едно решение, което отдавна, дори твърде дълго отлагах, си прокарва път от корема към главата ми. Гледам го как се отдалечава и точно в този момент, докато клатещата му походка го отнася обратно в живота му, ми се струва напълно непознат. Поредният чужд човек на улицата, който няма нищо общо с мен. Нещо повече – аз не искам да има. Примигвам от изненада, това усещане, макар и чакано, ме сварва неподготвена. Стоя там и гледам гърба му. Вися си на улицата със замислен поглед и някак извън мен, без да мога да го спра или подтикна, ме лъхва студ – не само защото е ранна пролет. Ами така – от цялата тази ужасна, избушила живота ми история. Оказва се, че решението вече е взето – стигнало е до “горе”, преминало е целия път през мен и е факт. Твърд. Тежък?
Вместо да извива гърба ми с тонове ръбеста архимедова сила,
го усещам някак… нереалистично облекчаващ, освобождаващ. Стоя още малко, колкото да се сбогувам като хората – защото съм възпитан човек, и поемам нагоре по улицата – този път в моята посока. Без да се обръщам. Никога отново.
Другото “никога” е, че повече не му казвам и дума. Последното – никога не се сбогувам с него на глас. Защото дори и странно да звучи – вече няма нужда от думи помежду ни – моето “чао” е казано вътре в мен, а ехото от него е резонирало из цялата аз, завъртяло се е покрай всеки мой орган и накрая е попило в тъканта ми. В самата ми същност. Защото – да, най-тежките присъди, най-важните решения и най-искрените думи винаги се казват наум – звучат, кънтят и понякога даже крещят между думите и редовете на официалния начин за общуване.
Често се четат и в очите.
Само трябва да виждаш, когато гледаш. Очите са последният пристан на лъжеца – и неговият най-верен предател. Те никога не могат да лъжат толкова дълго и убедително, колкото мандибулата и гласните струни в своя обичаен синхронен танц, който в някои случаи се превръща във вербално фиаско, изиграно толкова много пъти, че губи автентичност. За оригиналност пък изобщо да не говорим. Тогава изречените думи нямат сила, въздействие, а най-много от всичко – са тотално лишени от смисъл, износили са се като старите ти обувки, вехтото ти палто и сърцето ти – едновременно и на житейска промоция от второразряден средноголям супермаркет – тип урок. В един момент се будиш и ти става ясно, че е време за промяна. Нови дрехи, чепици и сърце. Къде е магазинът, продават ли се още, имам нужда от промяна, господине, господине, моля п(р)одадете!
…Още един завой и вече няма как да се пресечем днес.
След това – той вече няма значение. Непознат е, но от онези, с които няма опасност да се запознаем. Хубаво е да знаеш, че едно нещо вече е отметнато в графа “нефелно” и някак си – тепърва не ти предстои…
0 Коментара