Винаги когато видя някой мой приятел да си връзва връзките на обувките, го съветвам да го прави много внимателно и старателно. Изключително важно е как си си вързал обувките, досаждам на пухтящия наведен човек, и за да съм по-убедителен, му напомням как Левски в бързината си го е направил нехайно и като прескачал онзи фатален плет на Къкринското ханче, връзките на цървулите му се заплели в прътите и така турците го хванали. (Не-приятелите ми не ги съветвам, тях нека турците ги ловят.) Не знам дали ме чуват, когато им говоря, но се надявам с този мой ценен съвет да съм спасил поне няколко живота.

По някакъв магически начин и най-прозаичните връзки дори на най-износените обувки имат пряко отношение към оцеляването ни. Недвусмисленият исторически урок ми изясни това още в детството. Малко по-късно получих потвърждение, че не греша. Чета си аз Кастанеда, да не остана по-назад, и там прословутият Дон Хуан напътства свой ученик:

„Представи си, че, както си вървиш, ти се развързва връзката на обувката, ти се спираш, навеждаш се да си я вържеш и точно в този момент върху теб пада скала и те убива. Но представи си и друг случай – че докато си връзваш връзката на обувката, скалата пада там, където си щял да бъдеш, ако връзката ти не се беше развързала. Следователно не е от значение дали връзката ти е здраво завързана, или е хлабава, важното е да си я завързал по правилния начин.“

И ако това с цървулите звучи малко профанно, то тази дълбокомъдрена притча не оставя съмнение, че „има нещо“ в още неизвестната на науката корелация между връзките на обувките и човешката съдба. Друг е въпросът, че Кастанеда излишно усложнява нещата и ги прави практически трудно приложими, а каква полза, ако не знаем как точно да постъпим в конкретната ситуация! Затова аз съм привърженик на класическата школа –

завържете си здраво обувките, в повечето случаи ще свърши добра работа

По-сложният въпрос обаче е как да си вържем правилно душата, че нали нея трябва да спасяваме. Заплетем ли връзките й в плета на греха, дяволите ще я хванат и… лоша работа, ще ни бъде отказана входна виза за Рая. Проблемът е, че моята душа е силно при-вързана към тялото ми, а очевидно с такъв свръхбагаж няма да я пуснат на онова място. Иска ми се да ги спася в комплект, но се притеснявам, че на последната граница контрабандата ще бъде разкрита и ще трябва да се разделя с нещо толкова скъпо за мен. Надявам се да поживея още достатъчно дълго, та дано някой ден отпадне това нечовешко митническо ограничение. Просто искам да спася и греховете си, че без тях би настъпила непоносима амнезия. И не съм само аз, сигурен съм. Нима S.O.S. наистина означава „save our souls“? Ако беше така, корабокрушенците щяха да чакат спасение само от най-висшата спасителна институция, а тя така или иначе има готовност да прибере душите им и без този тревожен сигнал. Всъщност S.O.S. означава „спасете нашите тела“. Ако може, още живи. Общо взето, за изключения не се сещам. Не си спомням някой да е употребил физическото си спасение за по-висши цели. Дори достойният и самоотвержен приказен герой, дето кой ли не иска да му види сметката, и слушателите/читателите на приказката му стискат палци дано се спаси,

най-накрая наистина се спасява, но само за да се докопа до принцесата

Какво е станало с душата му обаче, народният гений мълчи.

Имам един любим литературен герой, казва се Миколка. Миколка отива в участъка с признанието, че той е заклал старата лихварка и сестра й Лизавета. Никой не му вярва, защото още в началото на романа ясно си пише, че убиецът е Расколников. Но Миколка много настоява, че той е извършителят. Странен тип, но не и по руските стандарти от XIX век. Тогава било разпространено подобно самомъченичество. Просто Миколка иска да изстрада, да поеме върху себе си чуждия грях. За какво му е на този новоизпечен Христос да страда невинен? Вероятно за да заслужи спасението на душата си. Защото християнството вече е направило лоша услуга на човечеството, като е придало ценност на страданието. И го е превърнало в път към спасението. А колко по-хубаво би било да получаваме спасение даром или поне без да се налага да измъчваме най-добрия си приятел, нашето и без това многострадално тяло. Кому е нужно да страдаме и защо?! Самият Исус би ме подкрепил, сигурен съм. Неговият великодушен жест да умре на кръста, за да изкупи греховете ни, не ще да е бил направен по собствена воля. Иначе нямаше да извика онова покъртително „Господи, Господи, защо ме изостави?!“ А ако я е направил по принуда, то жертвата му няма особена стойност. Жалко, историята звучи красиво.

Трябва да призная обаче, че от всички религии християнството най-умело се бори с оня първичен и неописуем страх, който стиска човека за гърлото в един неочакван и незабравим миг още като дете и не го пуска до последния момент, в който опасенията му се потвърждават окончателно – ще се мре. Добре би било да има задгробен живот, нали? Спомням си как баба ми, преди да си легне вечер в леглото, старателно се прекръстваше три пъти на изток. Тогава ние със сестра ми бяхме малки, но не толкова, че да не я подкачим: „Бабо, защо се кръстиш, нали не вярваш в Господ?“ А тя винаги отвръщаше с една дяволита усмивка: „За всеки случай“. Надявам се късметът й да е проработил. Изобщо детството е пълно с интересни знаци. Там някъде остана и един мой дядо, който се казваше Спас, и един бакалин от махалата на име Сотир. Кой сега си кръщава детето с името Спас, още повече пък с гръцкото Сотир? Никой. Или сме престанали да вярваме в магическата сила на името, или вече смятаме, че спасението ни е гарантирано. А може би пък най-сетне сме проумели, че сме наистина неспасяеми.

Тогава беше времето, когато Бог беше просто дядо Господ

Толкова му беше позволено, защото Бог намирисваше на истинска вяра, а тя беше запазена за Партията. Но пък фамилиарното дядо Господ като че ли вършеше по-добра работа по спасението на душите. Звучеше като някой от семейството, който наистина може и да се погрижи за теб. Докато от абстрактното Бог какво да очакваш?

Изобщо спасението е доста сложна работа. Ето сега например аз усещам как съм се оплел в прътите на този текст, а спасението във вид на гениална мисъл не идва и не идва. Конкретните проблеми винаги са по-трудни за решаване от глобалните. Много по-лесно е да работим на едро, обобщенията винаги са условни и не болят. Даже и Достоевски се е поблазнил да изрече една ефектна фраза: „Красотата ще спаси света.“ Което всъщност значи, че светът е изначално грозен. Тогава за какво е нужно да бъде спасяван?! Грозният свят не отива на цвета на панталоните ми, затова по-добре да се затрие. Но това така или иначе ще се случи.

Скоро Рей Бредбъри възропта, че правителството на Щатите не отделяло пари за космически експедиции до Луната и Марс. Той смята, че само чрез колонизирането на Вселената човечеството може да си осигури безсмъртие и да се измъкне навреме от това място, което един ден ще стане непоносимо горещо заради избухването на Слънцето. Но и самият той знае, че

цялата Вселена рано или късно ще умре

Светът е твърде голям, но спасение няма никъде. Това важи дори и в един малък град, какъвто е градът, в който живее Сантяго Насар от Маркесовата „Хроника на една предизвестена смърт“. По един или друг начин всички в града знаят, че той ще бъде убит, а убийците му даже не искат да го убиват. И въпреки това за Сантяго няма спасение. Спасението е невъзможно, смъртта дебне отвсякъде.

Имам приятел, който наскоро се разболя. Той ми разказа за нещо много хубаво в цялата лоша работа. Изведнъж усетил как близки и не толкова близки хора искрено и всеотдайно започнали да се грижат за неговото спасение. Спасение съвсем конкретно, не метафизично. Усетил любовта на тези хора, усетил колко ценен е за тях, каква важна част от техния свят е. Това би могло да бъде финал на този текст, но ето, че имам още малко място до края на страницата. Ще го използвам, за да пусна в него спасителя в ръжта. И не че името му го изисква, но наистина има такъв спасител. И спасението е възможно. Само ръжта трябва да е цъфнала и той да ви целуне.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара