„Всички ми казваха, че трябва да се наслаждавам на всяка секунда от майчинството. Е, не се наслаждавах на всяка секунда.”
Ето защо младата британка Сара Търнър се захваща да опише всичко от забременяването през раждането и отглеждането на малки деца. Прави го съвсем честно, без захаросване. И без да пести трудностите, болките, нервите, повръщанията и пълните в най-неподходящия момент пелени, за които другите премълчават. През 2013 година тя създава блог, който става изключително популярен именно заради тази нейна искреност. Не на последно място – и заради неподражаемото й чувство за хумор. Тъкмо блогът се превръща в книгата „Бебето ми е чудовище“.
Сара Търнър живее в Ексетър, Великобритания със съпруга си Джеймс и тримата им синове. За последния обаче тук не става дума, защото е роден през декември 2017 година, въпреки лютите клетви, че няма да има продължение след бебе №2. Отначало Сара работи в сферата на финансите, но след майчинството и успеха на блога се занимава с писане.
Предлагаме ви откъс от „Бебето ми е чудовище“.
Когато настъпи сутринта, понякога поглеждам към простиращия се пред мен ден и си мисля: „О, боже, алармата на Джеймс ще звънне, той ще стане, ще си вземе душ и ще се приготви за работа.“ Моята аларма напоследък е Хенри, който силно вика: „Будна ли си, мамо? Долнището на пижамата ми е мокро. Не мога да си намеря пожарната кола. Може ли да ям овесени ядки?“ Ако извадя голям късмет, първото нещо, което чувам, като се събудя, са пръдните на миньоните от играчката от „Аз, проклетникът 2“. Тя се активира до главата ми и събужда Джуд, който веднага прави първото си ако за деня. Скапан живот.
И тогава започва сутрешният цирк…
– Приятен ден – казвам саркастично на съпруга си, когато излиза от къщата.
Той е навреме. Без да жонглира с детска седалка за кола и основа на количка. Без да се тревожи дали има достатъчно мокри салфетки и чисти кърпи, които не миришат на сирене. От време на време си слуша музика на айпода. Копеле.
Връщам се обратно във всекидневната, където поне половината от поколението ми лудува, и започвам да се чудя дали в 8.35 е прекалено рано за „Играта на играчките 3“ или пък да почакам и да видя какво ще има в „Лорейн“… И което е по-важно: чудя се какво по дяволите ще ги правя цял ден?
– Не оценяваш какъв късметлия си, че отиваш на работа – казвам му. – Ще ми се да се разменим.
Най-силно изпитвах това омерзение по време на отпуската по майчинство, но дори когато се върнах на работа на непълно работно време, свободните ми дни често ме караха да правя злобни сравнения. Все още установявам, че се цупя на работещия на пълно работно време мой съпруг. На теория този модел на непълно работно време е само временен, за да преминем през отглеждането на бебетата, но вече го практикувам четвърта година и не ми изглежда временен. Дните ми са напълно различни от това, което бяха само преди няколко години, а неговите са същите. Това ме дразни. Проблемът е, че знам, че дразни и него, защото обратната страна на монетата е, че той си скъсва задника от работа пет дни в седмицата, а аз прекарвам два дни у дома с прекрасните ни момченца.
– С удоволствие бих се сменил с теб! – отговаря ми той. – Ще съм щастлив да работя по три дни в седмицата. – Не е злобен или провокативен, когато казва такива неща, на него наистина му харесва идеята за непълна работна седмица.
– Ха! Нямаш представа за какво става въпрос – тросвам му се аз. И така нататък…
Е, вече разбрах, че безкрайният дебат „Моят ден е по-тежък от твоя“ е абсурден. И безсмислен. Той не кара никой от нас да се чувства по-добре и до голяма степен е несправедлив за всички замесени.
Когато бях в отпуск по майчинство за втори път, започнах да осъзнавам, че
завистта ми към неговата свобода
да излиза от къщата е неправилно подхранвана от спомена какво представляваше професионалният ми живот преди да имаме деца. Работата понякога би могла да бъде като ваканция, а и аз ужасно обичам да работя, но си е работа. А с бебе и тригодишно у дома на Джеймс му се налага да изкарва работния си ден със значително по-малко сън. След като смяната му свърши, той не се връща в тиха подредена къща, за да си пусне новините по „Скай Спорт“ и да си отвори студена бира, както правеше понякога преди, когато аз работех до късно в банката. Той се връща при мен. А аз съм стресирана. Седя и се мръщя сред планини от лайняни пластмасови играчки и вероятно лайняни пелени. Казвам му колко мразя да си седя у дома. Колко мразя живота си (най-драматичният от всички аргументи!). Казвам му, че съм на ръба на срива и не, не знам какво има за вечеря, защото дори още не съм си взела душ. Понякога просто му показвам видео, снимано по-рано през деня, с едното или с двете деца, които пищят, и коментирам: „Така е по цял ден.“ Изненадана съм, че не е започнал допълнителна вечерна работа.
Мисля, че вече трябва да укротя това почти хвалебствено поведение в стил „Моят ден е по-лош от твоя“. Никога не съм постигала нищо, когато съм се държала зле със съпруга си, щом той прекрачи прага. Понякога просто се чувствам изтощена и искам признание, че съм изтеглила късата клечка. Искам той да извади рулетката и да потвърди, че моята клечка е по-къса. Имам нужда да разбере. Но пък и
на него му е писнало да слуша упоритите оплаквания
и искам да ми напомни, че е бил цял ден на работа. („Е, ти си късметлия…“ И т.н.)
Като се замисля, осъзнавам, че съм била донякъде несправедлива. Вярно е, че в дните, когато съм си вкъщи, той „бяга“ в 8.25. И може да слуша музика от айпода си (макар че рискува там да има само песнички от анимационни филми). Вярно е, че понякога се отегчавам до смърт още в 9.25 – вече не мога да понасям водещия Джеръми; не разбирам историите му като тази за двама души без зъби, които правили секс, но били изненадани, че резултатът е бебе, което пък кръстили Мерцедес-Лий.
Вярно е, че има дни, ама наистина много дни, в които предпочитам да съм на работа.
Но нищо от това не доказва, че съпругът ми го кара по-леко. Сигурна съм, че понякога в понеделник сутрин се събужда, поглежда към предстоящата седмица и си мисли, че би предпочел да си остане вкъщи. Неговата завист към мен е точно толкова валидна, колкото моята към него. А от мен получава само омаловажаване на чувствата му като абсурдни, обяснения колко трудно е у дома и повтаряне, че няма никаква представа. Това мое твърдение не е напълно погрешно – той наистина няма представа какво е
да стоиш у дома с две деца под три години всеки ден месеци наред
Никога не му се е налагало да го прави. Но той няма вина за това. По същата логика, аз наистина не знам какво е да работиш на пълен работен ден и да се върнеш при съпруга-ураган (и заобикалящото я опустошение). През най-тежките месеци от отпуска ми по майчинство дори често забравях да го питам как е минал денят му. Сигурно е било ужасно. Бях прекалено заета веднага да излея пред него всичките си аргументи, че моят ден е бил ужасен, причините денят ми да е бил десет пъти по-тежък от неговия, които той вече познава от груби и пълни с ругатни съобщения, които съм пратила по-рано. Съобщения като:
„Предпочитам да съм клошарка, отколкото да се занимавам с тези лайна.“
„Не ми се обаждай на обяд, нямам нищо хубаво за казване.“
„Къде си? Напиши ми съобщение веднага, щом тръгнеш. Трябва да вземеш пелени. Не можах дори да отида до магазина, защото кретенчетата цял ден ме ядосваха.“
„Гледай да не закъсняваш. Писна ми от шибаните ти деца.“
Това са истински съобщения (не се гордея с тях).
Пиша съобщение, когато се чувствам заставена, но за съжаление това в повечето случаи е, когато се ядосам. Такива съобщения изобщо не дават обективна представа за ситуацията – имам много страхотни дни, когато сме си само аз и момчетата, които никога не попадат в съобщенията ми, само понякога в снимките на двамата на влакче в WhatsApp. Разбира се, мрънкам за „свободните“ си дни, особено тези по средата на седмицата. Но дори и за заклетите работохолици оставането у дома си има предимства. Понякога това е по-добрият вариант. Освен лятното слънце, разговорите с приятели и гушканията (онези, в които няма сополи), има и нещо безспорно освобождаващо в това
да си господар на режима си
в дните, в които не си на работа. Ако искаш, можеш в 2 следобед във вторник да решиш, че ти се ходи до библиотеката. И да отидеш. Признавам, че няма да можеш да стигнеш до там преди 4 следобед, защото е невъзможно да излезеш от проклетата къща за по-малко от деветдесет минути… Но до известна степен сам си решаваш какво да правиш с времето си. А децата хвърлят поведенческите зарове и решават доколко успешно ще е това излизане. Пак отговаряш пред някого, но шефът или шефовете, които ти дишат във врата, са много по-малки. И могат да бъдат подкупени със стафиди.
Смятам, че вече е време да добавя, че това, което пиша, се основава единствено на динамиката на нашето домакинство. Това не е смела генерализация, че майката дежури вкъщи по децата повече от таткото – често това не е така. Даже може да е обратното. Може да сте в еднополов брак, където изобщо няма противопоставянето „тя и той“. Може и двамата да работите на пълно работно време. Може да сте самотен родител.
Шапки долу за всички вас!
Но ако споделяте нашата динамика, може би наистина тревата не е по-зелена за този, който ходи на работа. В някои дни е така. В някои дни – не е. В някои дни единият от вас има значително повече облаги. В някои дни и двамата губите. Единственото сигурно нещо е, че ако не се замислите сериозно върху разделението между работата и стоенето у дома (и размяната на ролите), дебатът чий ден е бил по-скапан може да продължи вечно и това не помага на никого. Това, което доказано помага, е да отворите бутилка вино в петък вечер и да се съгласите, че и двамата сте имали тежка седмица. Това създава усещане за солидарност, а има и вино. Всички печелят.
0 Коментара