Така се случи, че преди два месеца загубих вкуса си. Сякаш вкусовите ми рецептори умряха. Не един или два, примерно само за сладко или кисело, а всички наведнъж.

Да не ви вкарвам в лабиринта на медицинските хипотези, казаха ми, че причините били „комплексни“, пробваха лекарства и теории, гледаха го този мой език от всички страни и цъкаха неразбиращо.

Честна дума, чувствах се полужива. Нищо не ме болеше, никакъв друг дискомфорт не изпитах, а сякаш съществувах в мъглата на геймърска компютърна реалност, в която липсват емоциите.

Започнах да линея. Уви, по-малко на талия, повече душевно. Дотогава не си бях давала сметка каква огромна част от радостта в живота ми се крепи на радостта от храненето. Да опитам сочна ягода, откъсната от градината, а кървавият захарен сок да се стича по брадичката ми. Да си нарежа зелена маруля и да потуша лютото на пресния лук с капка оцет, а после да топя залци дъхав пресен хляб в соса от салатата. Скришом да обирам с пръст ореховата смес за агнеса на мама, а тя престорено строго да ме перва по ръката. Дъщеря ми да набучва малки карамфилчета в кромида за доматения сос на пастата и цялата кухня да ухае на нещо, сготвено от Жоржи Амаду.

Оправих се постепенно. Първо от далечно скиталчество се върнаха онези рецептори, които надушват люто. После хванах соленото. Полека- лека езикът ми заработи както трябва, устата ми отново се пълнеше със слюнка при вида на топла баница, а небцето ми усещаше повече аромати в шардонето от всякога.

Забравих за проблема, но поуката я помня. Вкусът е безкраен празник. Храната е пиршество на всички сетива. Да сготвиш за семейството си е изкуство.

Този брой е посветен на радостта от храната. Да ви е сладко!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара