Будилникът звъни. Отварям внимателно едното си око, за да проверя дали ми се става. Отговорът е отрицателен. Отварям внимателно второто. Отговорът е същият. Опитвам се да отворя и третото си око, но то съвсем е заспало, затова отварям Facebook. Рано ми е за думи и се фокусирам върху картинките.

Любимата ми приятелка от Варна пак е пекла френска фокача върху камък, със сушена арония в брашното. Любимата ми приятелка от Виена показва етюд с вино и гювече. Любимият ми приятел от Алмати е вечерял “гриловано руло от салмон, глазирано с домашен терияки сос, гарнитура задушени домашни картофи и броколи”. Приятелите ми, които обикалят Тайланд, се потят зачервени над някаква супа, която е по-добре да не описвам.

Замислям се или поне така ми се струва. Цялото това изобилие се е изсипало през нощта в моето миниатюрно виртуално кьоше. А какво ли се случва из необятните дигитални полета на света?

Глобалната софра 

Няма толкова старателна домакиня или толкова прецизна компютърна програма, която би могла да преброи блюдата, които се качват ежеминутно в интернет. Използването на хаштагове все пак дава някаква бегла представа. В момента на изписване на това изречение само в социалната мрежа Instagram има около 145 милиона снимки с препратка #foodporn (етикет за особено съблазнителна храна). Към тях трябва да добавим други 107 милиона, които са маркирани като #yummy (вкусно). Тук изобщо не включваме милионите снимки с хаштагове „сладко“, „рецепта“, „здравословно“, „готварство“, споменати на всички възможни езици, нито посочването на конкретни ястия или специфични продукти.

Без никакво съмнение, с изключение на собствените ни персони, храната е най-обичаният и най-сниман обект в социалните мрежи. За сравнение фотографиите с кехлибарени изгреви или пухкави котенца са смехотворно по-малко. На фона на тях снимките с надпис #Worldpeace (световен мир) са прашинка в чувал с брашно. Отново само в Instagram има качени хиляди снимки на баници и мусаки, кебапчета и пълнени пиперки, козунаци и погачи, да не говорим за #лютеницатанадвсичко и #лютеница4ever. 

Към Instagram трябва да добавим и Facebook, Twitter, Pinterest, Shutterstock, специални апликации за споделяне на гурме удоволствия като Burpple, FoodSpotting и SnapDish, както и милиони блогове за кулинария. Културата на хранене все повече се дигитализира благодарение на мобилната техника, която позволява с едно небрежно движение на ръката да документирате фламбираното патешко в портокалов сос, да използвате подходящия филтър на телефона си, за да добавите загар върху коричката и в рамките на минута

да го сервирате онлайн на международната общност

Все пак удоволствието да се храним пред очите на приятелите си до голяма степен зависи от възрастовата категория. Според изследване, финансирано от английската верига Waitrose, хората на възраст между 18 и 24 години споделят 5 пъти повече съдържанието на чиниите си в сравнение с тези над 55. Това неизбежно се отразява на менюто, което посещава екраните ви. В обедната почивка компютърът ви най-вероятно ще бъде затрупан от парчета пица, нахапани бургери, редички суши и всякакъв род артистични кулинарни инсталации. Питиетата ще варират между бира и молекулярни коктейли  или най-малкото – плодово фрапучино с облак ванилия, две трапчинки от ментов сироп и лунички от наръсена кафява захар. Картофената яхния, фрикасето и гювечът по славянски ще останат под прикритие и под капак.

Разбира се, една фотография никога не би могла да предаде в пълнота сложната драматургия, която изживява небцето при всяко хранене. Но това досега не е обезкуражило никой ентусиаст да хване първо камерата, а чак после вилицата и ножа.

Хаштагът преди хапката…

Практиката да се снима храната още преди да бъде докосната е толкова масово явление, че дори в Уикипедия вече има статия, озаглавена Camera Eats First (Камерата се храни първа). Публичното документиране все повече се превръща във важен елемент от ритуала на наслада и много от нас го изпълняват с почти религиозна отдаденост. Ако в миналото хората са свеждали глава в молитва, преди да посегнат към първия залък, днес те се огъват в най-причудливи форми, за да намерят точния ракурс за снимката си, защото без нея този залък не би им се усладил.

Какво захранва тази неутолима страст към трапезните фотографии? Желанието да съхраним спомен, да направим реклама, да поднесем комплимент, да задържим момента? Всеки има различен отговор и всеки отговор е верен.

Може би най-приятната версия е, че тези дигитални натюрморти са плод на желанието ни да бъдем поне за момент артистични и креативни човешки същества. Нима не ви се е случвало да размествате стратегически чиниите и чашите на масата, за да осигурите най-добрата сцена, на която да гастролира печеното ви агнешко? Нима не сте връщали стръкчетата магданоз върху гарнитурата или морковчето отстрани, за да добавите малко цвят в композицията? И никога не сте бутали ръцете на децата и веселите си приятелки вън от кадър, защото режисьорът у вас настоява за това? Тези въпроси са риторични. Факт е, че не сте сами в тази приятна и все още безобидна лудост. 39% от британците признават, че се стараят да аранжират храната си най-вече, за да я снимат след това. А готвачи от известни австралийски ресторанти споделят в допитване на Virgin Mobile, че се случва клиенти да поръчват по две порции от едно и също ястие – една, защото са гладни и не искат да чакат, и втора – за фотографиране.

Друга причина за тази изострена нужда да информираме света за менюто си е традиционно социалният характер на храненето.

Храната е универсален език

и споделянето й, макар и само виртуално, създава усещане за интимност и обвързаност помежду ни. В една фрагментирана физическа среда и постоянно променящи се кръгове на лични познанства, съвместното ядене през екрана е един вид компенсаторен механизъм. То е своеобразен начин да защитим човешкото в себе си срещу роботизацията на ежедневието. Една екстремна форма на тази тенденция откриваме в Южна Корея, където явлението muk-bang (хранене в ефир) се радва на феноменална популярност. Това е един вид гастрономично воайорство, при което човек се храни сам у дома и поглъща чудовищни количества храна, а това се излъчва директно и наблюдава от хиляди други.

Така екзистенциалният въпрос, свързан с храненето, преминава естествено на своето следващо ниво. Както всеки галактически стопаджия знае,  праисторическият човек се интересува само от едно „Ще ядем ли?“. В следващите епохи това питане постепенно се трансформира  – „Кога ще ядем?“, „Какво ще ядем?“, „Къде ще ядем?“. Постмодерният човек обаче пита „Да го постна или не?“. Отговорът обикновено е положителен, защото независимо дали си признаваме или не – презентацията на храната ни в социалните мрежи е един вид селфи – портрет на човека, който искаме другите да виждат в нас.

Преди повече от двеста години френският адвокат, политик и гастроном Jean Anthelme Brillat-Savarin казва:

„Покажи ми какво ядеш, за да ти кажа кой си.“

Днес на призива му ежедневно откликват милиони. Споделените от тях кулинарни наслади много ясно ги позиционират в конкретна демографска група и им пришиват етикети за възраст, пол, образование, социален статус и каквото още се сетите. Не се заблуждавайте. Тук няма невинни фотографии. Всяка снимка е малка диагноза. Веганското къри, което гордо сте забъркали за вечеря, печените свински ребърца, зеленото смути с киви и пшеничени кълнове, капамата по разложки, онзи шафранов ориз на остров Гоа, любимият ви тутманик или коктейл Космополитън – всичко това са щрихи към портрета, който повече или по-малко старателно рисувате за пред приятели и случайни минувачи. Затова може би не е лошо да помислите дали наистина си струва да разводнявате образа си с досадно много информация и да превръщате удоволствието от храната в една непрекъсната пресконференция. Да не говорим, че пюрето от леща просто няма как да изглежда добре на снимка, каквито и филтри да му сложите, а KFC менюто ви е последното, от което се интересува дори собствената ви майка.

Както казват англичаните на техния мъглив остров – “По-малкото е повече”. Намалете броя на демо – манджите. Лайковете и вдигнатите палци ще се увеличат. Така и егото, и вкусовите ви рецептори ще са еднакво щастливи.

Специалитетът на заведението – онлайн радост „а ла натюр“

Масовото споделяне в мрежата на всичко, което гъделичка приятно небцето, вече години наред е обект на изследвания. Независимо дали играят във вашия, или в противниковия отбор, повечето психолози са единодушни, че виртуалното споделяне на храна променя коренно начина, по който се  отнасяме към нея. И тази промяна често засища глад, който изобщо не е гастрономичен.

Поредица от експерименти, публикувани в списанието на Асоциацията за психологическа наука (APS), показват, че хора, които изпълняват някакъв малък ритуал, преди да посегнат към приборите, стават от масата по-доволни и радостни в сравнение с тези, които са започнали да се хранят веднага. Отлагането на момента на консумация всъщност удължава удоволствието от очакването. Снимането и качването в интернет е един вид любовна игра, преди да започнете да действате по същество.

Същевременно документирането на съдържанието на чиниите и откритото му споделяне с много други хора премахва стигмата върху диети, които не се ограничават до здравословните киноа, водорасли, просо и пащърнак. В свят, в който медиите сякаш не забелязват нищо красиво в хора, чиито тела не се вписват в златното сечение, социалните мрежи отварят гостоприемно врати. Тук можете да се радвате на воля на сътвореното в кухнята – сред приятели, без притеснения, без срам и без чувство за вина – усещане, което бихме нарекли чист катарзис, ако думата не бе така изцапана от политиците.

И ако все пак искате да се справите с излишните килограми или обратното – да се справите със симптомите на хранително разстройство, то воденето на онлайн дневник може да се окаже особено полезно. Все повече терапевти и диетолози препоръчват да отбелязваме (например, в Instagram) всичко, което поглъщаме като количество и качество. По този начин проблемните храни, ситуации и часове се забелязват много по-лесно. Онагледяването на проблема се превръща в първата стъпка към неговото решаване. Освен, разбира се, ако не прекалим в старанието си.

Неволите от дигиталното преяждане

Да практикуваме умереност във всичко е едно чудесно будистко пожелание, но както добре знае душата ни – „едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.“

Удоволствието да се храним пред очите на многобройна аудитория понякога става по-изкусително от самата храна. А това вече означава само едно – „Хюстън, имаме проблем!“.

Ревностните почитатели на трапезни картини започват да се чувстват ощетени, ако пропуснат да отразят фотографски събитието. Част от удоволствието им от обяда или вечерята е безвъзвратно загубено. Същевременно изследване на учени от Brigham Young University показва, че прекаленото съзерцаване на храна онлайн в крайна сметка води до сензорно пренасищане. С други думи резултатът е същият – насладата ви се изплъзва –

отяжда ви се още преди да сте стигнали до масата.

Страстта да захранвате приятелите си с готварските си снимки неизбежно се съпътства и с повече време, прекарано в кухнята, и с по-големи количества погълната храна. А това вече е висока цена за онези десетина лайка повече. От своя страна почитателите ви също изживяват своите малки драми. Много от нас познават унижението да сравняваме погачата-слънце от монитора с онази малка сива топка, която сме изпекли на Бъдни вечер. Да не говорим за това, че пуйката ни никога не е достатъчно фотогенична.

Няколко дни преди Коледа директорът, отговарящ за изследванията и проучванията във Facebook – David Ginsberg, изнесе информация за негативния ефект от дигиталното преяждане. Според нея хората, които отварят четири пъти повече линкове от средното или харесват два пъти повече постове онлайн, са по-фрустрирани и склонни към някаква форма на психично отклонение.

Малко преди това друг, вече бивш служител на Facebook – Chamath Palihapitiya, изрази публично съжалението си, че е участвал в създаването на тези „трикове за отделяне на допамин“ и провокирането на краткотрайни, илюзорни удоволствия, които според него „подкопават основите на нормалното човешко общуване“. Макар по-късно той да се дистанцира от част от твърденията си, факт е, че има проблем. Все по-често споделянето на храна в интернет се превръща от приятно допълнение към връзката помежду ни, в нейна същност, тоест – започваме да объркваме гарнитурата с основното ястие.

Подобни размисли повдигат множество въпроси за трайните последици от нещо, на пръв поглед толкова невинно като любовта към кулинарните илюстрации. И неизбежно започваме да се питаме какво ще ни сервира утрешният ден.

Какво ни готви бъдещето

През 2006 г. американският автор Michael Pollan публикува книгата „Дилемата на всеядния: Естествена история на четирите ястия“ (The Omnivore’s Dilemma: A Natural History of Four Meals). В нея той коментира културните фактори, които формират хранителните предпочитания на човека, който по природа е всеяден. Неговата теза е, че в свят, в който продуктите губят своята сезонност, а географските разстояния се измерват с часове полет, дигиталната реклама и информация имат все по-решаващо значение за ежедневното ни меню. Това означава, че най-популярните храни в интернет рано или късно ще се окажат в чинията ни и вероятността да си направим попара за закуска все повече ще намалява под натиска на тоста с авокадо. В подкрепа на тази теза е фактът, че само в Instagram вече има над 600 000 снимки с етикет #avocadotoast, а  миналата година New York magazine обяви тези сандвичи за най-досадното нещо в мрежата. Независимо от това, цената на авокадо в света расте 19-а поредна година и в голяма степен това се дължи именно на дефилето му в интернет.

Храната, която преминава по екраните, влияе не само на това какво слагаме на масата си, но също как го приготвяме и как го сервираме. Според изследването на Waitrose близо 50% от британците са далеч по-старателни над тенджерите, когато възнамеряват да качат снимка онлайн и почти всеки от тях полага необичайно голяма грижа за аранжирането на блюдата пред камера.

В същото време по данни на авторитетната The Hartman Group интернет се е превърнал в основно образователно средство относно културата на хранене. Ако някога рецептите са се предавали от майка на дъщеря, днес те се споделят от профил на профил. Нещо повече, в рамките на направеното допитване, повече хора признават, че използват рецепти, споделени в социалните мрежи, отколкото прочетени в специализирани блогове и сайтове. Това означава, че както в много други области, така и тук, професионалните експерти губят част от традиционно оказваното им уважение и доверие. Вече всеки се чувства компетентен да поднесе своите „гурме“ коментари.

Тази своеобразна „демократизация“ в крайна сметка разширява кулинарните ни хоризонти и ни води към непознати преди екзотични култури и гастрономични експерименти.  Заведенията за хранене от своя страна също нямат голям избор, освен да се съобразят с тази нова реалност. От тях се очаква да предлагат храна, която от една страна, да отговаря на все по-нарастващите претенции на широката публика, а от друга – да е „camera-friendly”, т.е. да се харесва на очите поне толкова,  колкото и на езика. Някои ресторанти вече дори рекламират ястията си с обяснението, че са сервирани в размер и пропорции, подходящ за екрана на телефон.

А след като дори Michelin звездите правят реверанс на смартфона, би било нелогично този текст да завърши по друг начин освен с една смела авторова композиция с нещо за хапване в нея. Независимо от упоритата ми вътрешна съпротива срещу яденето пред публика, накрая и аз победих изкушението, предавайки му се.

Край на праволинейността. Приключихме с перфектната линия:

И не забравяйте – в момент на несигурност и съмнение, не се колебайте – качете снимка на нещо сладко. Защото животът е твърде кратък, за да го преживеем с мюсли.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара