Сигурно звуча банално, но образованието на децата ми се оказа болезнен въпрос, една от онези мисли, които изскачат в съзнанието, когато най-малко ги очакваш, и не спират да те човъркат в най-различни житейски ситуации.
Не знам дали се дължи на онуй соцклише: „Учи, мама, за да не работиш” или на по-възрожденското: „Ако не учиш, няма да сполучиш.” Или пък на съвременната пазарна реалност, в която (след като окончателно отмине дивашкото първоначално натрупване на капитала) се предполага, че доброто образование ще е задължителна предпоставка за успех. И тъй като няма да им завещая нито петролен кладенец, нито фабрика за вафли, ще им се наложи сами да се оправят с реалността.
Сблъсъкът ми с актуалната образователна система датира от година и нещо. Но дилемите започнаха по-рано. В предучилищната група на близнаците ми темата
кое е „достойното” училище окупираше
всеки втори разговор между родителките. Кварталът ни е от южните в София, с няколко училища в околността, а относителната близост до центъра включваше в списъка още поне 10-ина. И по тази причина обсъжданията бяха наистина оживени. В квартала, оказа се, имаше един безспорен фаворит (на две спирки от детската градина), няколко „средна работа“ и едно, за което мнозина казват: „Ау, там е кофти“.
Всяка година пред училището „фаворит“, в деня преди обявения старт за приемане на молби, се събират тълпи от майки, бащи, баби и дядовци. Стриктно правят списък, за да няма измами с прередили се хитреци, проверяват час по час кой е още на пост и задраскват липсващите.
Щурмът е „на живот и смърт”.
И битката далеч не е само за достъп до „елитното“ училище. Родителските тела са проучили бъдещите учителки и имат мнение за всяка от тях – една е строга, друга – дружелюбна и мила с децата, трета държи много на грамотността…
Училищата, чиято слава не е така „блестяща“, пък са в обратната ситуация – трябва да си осигурят достатъчно деца, за да не се налага да съкращават паралелка – и съответно учител. И тъй като нямат пари за реклама, с подръчни средства се опитват да съберат „клиенти” – с мили картички в пощенската кутия, листовки, родителски срещи в детските градини, дори домашни посещения от учителките, които ще преподават на 1-и клас.
Собственото ми проучване (ако въобще може да се използва тази дума, при положение че „рейтингът” на училищата се определя от субективни родителски наблюдения и принципа „една жена ми каза”, а не от някакви обективни, зададени от някоя институция критерии като състезания, годишни тестове, матури, прием в елитни училища и пр.) показа, че в генералните неща
разлика между общинските училища няма –
извън еднаквата учебна програма всичките „атракции” се събират в 3-те часа ЗИП седмично (задължително избираема подготовка). И там вече фантазията започва да се вихри – езици, рисуване, пеене, математика, хуманитарни профили, или пък комбинация от две дисциплини. Всички имат занимални – общински, а на места и частни – организирани с помощта на фондации, които примамват с повече учене на език в следобедите. Всички имат стол и физкултурен салон. Басейните са рядкост.
Значи – остава ни да да изберем учителката, онази, на чието съзнание и сърце ще поверим безценното отроче за следващите суперважни 4 години. Ще разчитаме на нея да го увлече така, че да му е интересно да учи, да влиза с желание сутрин в класната стая, само да посяга към книжката, въпреки изкушението от компютърните игри и анимационните канали. Към качеството на образованието, извън наливането на знания, трябва да се добавят и социалните умения, интересите към заобикалящия свят, възпитанието в ценности и т.н. На теория поне.
С непосилна задача натоварваме учителите, нали?
Записах децата в училището от „края на родителския списък“, защото ми е на минута и половина пеша от вкъщи. Замислих се, че по-важно за тях е да си поспиват малко повече сутрин, а за мен – да не мисля всеки ден кой и как ще ги заведе и вземе обратно в идните 4-5 години, особено в мрачните зимни утрини и вечери. И че ще си имат училищна тайфа в квартала. С други „лежерно“ гледащи на нещата майки се шегувахме, че основното училище не се вписва в CV-то.
На когото му се учи – ще учи и в „килийно“. Разделих близнаците в два отделни класа. Избрах им симпатични учителки, които отдавна преподават в началния курс, изглеждат сериозни, но и сърдечни дами. Сякаш харесват професията си. Строги са, но и справедливи. Е, не съм наемала специалист да им прави психопрофили, но поне такива впечатления оставят у мен. Умиляваше ме фактът, че петокласниците идваха сутрин да поздравяват бившите си учителки.
Скоро след това започна да ме втриса от констатацията, че
да обучаваш и възпитаваш 20-30 седемгодишни
изглежда по-сложно от управлението на джъбмо джет. Че за доста от днешните деца (как звучи само това „днешните”!) авторитетите не са това, което са били за нас. Че се иска доста търпение и талант, за да укротиш и спечелиш вниманието и интереса им, а понякога немалка част от часа минава само докато ги събереш от двора и ги накараш да те слушат. Не че децата са лоши или глупави. Обичат да ходят на училище, но сякаш са свикнали да живеят на по-бързи обороти, в свят, в който забавленията, интересните неща, новите знания са далеч по-бързо достъпни. Колко дълго ще ти е интересно да преписваш цели страници с ченгелчета или главната буква Д? Ти, мамо, пишеш само на компютър, защо ми е аз да пиша красиво, попита резонно синът ми.
Няма да изпадам в подробности. Все пак се връщаха от следобедната занималня с горе-долу написани домашни и ми разказваха оживено до кой урок са стигнали.
Бързо обаче осъзнах нещо много важно – ако искам децата ми да са грамотни, да обичат да четат, да научават нови неща и това да е приключение, завладяващо съзнанието им –
нещата са в моите и на баща им ръце
Наивно някак си е да очаквам училището да поеме изцяло отговорността за образованието им. Убедих се и в нещо друго – принудата тук не помага, ученето трябва да е игра, забавление, да има мотивация, състезание.
Третото ми наблюдение е, че родителите имат различно отношение към образованието на децата. За една част, и това няма чак толкова пряка връзка с материалните възможности, въпреки че и те играят роля, доброто училище и подходящите частни уроци, курсове и школи са въпрос на живот и смърт. За целта се влагат доста пари и е създадена стройна логистика и седмична програма, ангажираща включително уикендите. Тук има и известна мода. „Средната” група (да не използвам думата „класа”) се опитва да допълва това, което децата получават в общинското училище, с много лично участие – ежедневно „доучване”, четене на подходящите книжки и поне курс по английски.
А при третата… нещата са оставени на самотек.
Може би на принципа: „аз нали се справям с това, което са ми налели в главата в училище, защо сега да мъча детето от малко?” Наблюденията от дългогодишното ми участие в интернет форуми и от личните контакти са, че за немалък процент от днешните родители на малки деца четенето не е ценност, а грамотността на родния език – непостижима. Затова не се учудих, че немалко деца от класовете на сина ми и дъщеря ми не бяха прочели дори култовата „Пипи Дългото чорапче” от летния списък. Но знаят наизуст творчеството на Ивана. Тъжно.
0 Коментара