И така, за да бъдем наясно, красивите са: учителката по музика Х. и учителката по български език и литература Евгения Симеонова. Чудовището: учителката по пиано У. (трябваше да ме вкара в Музикалното). Звярът: Аз (много млад, между 11 и 13 години, 59 кг, 162 см).

sheet-music-944796_640

1. Красивата учителка по музика Х.

замести в живота ми чудовището У. Бях класическо гаменче, същият какъвто съм и сега, но чувствително по-млад. Мразех чудовището У., харесвах красивата Х. Тя тогава беше на 26, червеноноса, изключително сладка и както се изразявах тогава в типичния си пуберски стил: тя е много секси, но е малко едричка за мен. Когато чу тоя лаф, чудесният ми баща направо побесня и ми втълпи, че не се казва едричка, а пищна. Аз се засрамих и тотално разстроих ритъма на уроците си по пиано, внимателно разглеждах Х. и се мъчех да разбера разликата между думите. Е, разбрах я и оттогава нямам проблеми (само с думите нямам проблеми). И така, Х. ми преподаваше, аз – втренчен в думите – не вдявах нищо и Музикалното окончателно се провали! Но за разлика от нашите не съжалявах никак. Бях започнал да правя разлики. Да различавам нюанси. Чувствах, макар и още доста смътно, че ако думите са букет цветя в моята ръка и ако хвърля този букет нагоре към небето, когато паднат и се разпилеят по земята, думите ще се подредят точно по този начин, по който аз желая. Благодаря на Х. за това. Благодаря!

2. За разлика от Х. чудовището У. беше на 70.

Нашите я бяха наели да ме вкара в пътя, т.е. в Музикалното. Бях талантлив и – може би затова – мързелив музикант. Това наистина дразнеше неимоверно много чудовището У. В продължение на една седмица я разбирах. Но каква седмица само! На всеки урок чудовището У. засташае зад крехкия ми гръб с една много жилава показалка (произведена в Бирма) и когато (а това ставаше прекалено често) грешах, чудовището У. стоварваше показалката върху красивите ми пръсти. А те според мен и повечето ми съученички бяха направени, за да пощипват и галят! Това е чудовищно отношение, мислех си аз и спрях да посещавам чудовището У. Успешно заблуждавах родителите си, че ходя на уроци през цялата година. Вземах си парите за урока по пиано, харчех ги със съученичките ми по разни сладкарници (тогава все още не пиех), връщах се у дома и се преструвах, че се упражнявам. Цяла година така. Разкриха ме по много идиотски начин. Един ден родителите ми видели чудовището У. върху един некролог. Изчакаха ме още месец да „посещавам усърдно уроците”, после ми хвърлиха грандиозен бой. Не съжелявам. Защото чудовището У. ми помогна да се превърна в един преуспяващ лъжец, какъвто впрочем е всеки приемливо добър писател. Ако за останалите хора дадено разкритие е в състояние да ги накара коренно да променят животите си, то за писателят е знак единствено за това просто да усъвършенства стратегията си! Благодаря на чудовището У., че съумях да проумея това! Благодаря!!

3. Евгения Симеонова стана моя класна

от четвърти до седми клас. Преподаваше по български език и литература. Още когато я видях, и разбрах – бях влюбен трагично и безвъзвратно. Слава богу, по онова време имах много и всеки ден часове при нея. Виждах: ужасно красива тъмнокестенява пловдивчанка, разкошна японска ябълка с вкус на вишна, тогава сигурно е била на около 32 години. Правех всичко да я впечатля и успявах, тоест пишех най-разкошните съчинения, любовта ми към нея ме караше да съчинявам и осъществявам най-яките пиески, които класът играеше на тържествата за края на учебната година. Такива неща… Тя е единствената учителка, която ми е писала двойка (за три ненаписани домашни работи). А пък веднъж, защото не исках да се случва пак така, вместо за домашно да напиша съчинение, написах стихотворение. Тя го хареса. Тогава (бях на 12 години) твърдо реших да стана писател. Не намирам думите с които да й благодаря за това!

4. И накрая за звяра.

Това съм аз. Преди, сега, надявам се – и в бъдеще. Няма да се описвам, защото съм (както забелязвам доста умело) вплетен около основните редове в по-горните три части! Нали?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара