Винаги съм знаела, че каквото и където и да се случи, незасегнати няма. Но стачката на учителите наистина ни сполетя всецяло, порази като че ли всеки дом и душа, възправи всекиго пред някаква негова си съвест, и постави повече морални, отколкото финансови въпроси, каквото се опитва да бъде официалното внушение.
Стачката влезе и в нашия дом, и съвсем не навреме, макар всички у дома да сме на страната на стачката, на страната на учителите, а то значи и на страната на нашата дъщеричка. Тя току-що започна пети клас, сменяйки всичките си навици и нагласи. Вече е в ново училище, в нов клас със седем момичета и шестнайсет момчета, пътува сама с трамвай и сякаш това й даде кураж изведнъж да стане голямо момиче. Седмицата преди стачката я преизпълни с възторг, любопитство, ведро напрежение и самочувствие, преобрази я, и аз, винаги нащрек, на тръни, наясно с бунтарския нрав на детето си и болезненото му чувство за справедливост, острата му наблюдателност и безмилостните му преценки на ситуации и хора, дори се поуспокоих.
Открай време, откакто е тръгнала в детска градина,
треперя, че някой учител просто няма да хареса дъщеря ми
с многознайството и очилата, с различността й и чувствата, които току я разтърсва като плачещ и неутешим земетръс. Все си представям, че натиканите в социалния капан учители нямат нерви за нестандартните ни деца, няма откъде да съберат достатъчно любов и търпение, за да смирят агресиите им, да изтърпят крясъците, глезотиите и капризите им.
Промяната на училището бе и избор на дъщеря ми, и част от характера и опита й, който натрупа благодарение на своите учители, учителки е по-точната дума. Мисля си, че както българските жени пренесоха на гърба си всичките непосилности на прехода, така и учителките се оказаха с вградени сенки в образованието. И каквото и да говорим сега, каквито съгласия и несъгласия да трупаме срещу тях, с каквито и възхвали и упреци да ги засипваме, те са, които спасиха каквото и както можаха и от училището, и от нашите деца.
Представям си, че повечето от тях са си избрали тази професия, защото кое ли момиченце, възхитено и респектирано от някоя своя учителка, не е пожелавало да избере този път, да се види в тази месианска и красива роля. Представям си и
непоносимата обида на учителките, цялата им нарастваща съсредоточеност в унижението,
в болката. Видях я в деня на първото голямо протестно шествие. Стоях отстрани и наблюдавах една несвършваща, разлюляна от мъка и гняв безкрайна колона, и се питах как е възможно да стигнем до това обществено дъно?
Няколко сутрини се случваше дъщеря ми да ме разтърси и съвсем сънена да попита: „Мамо, свърши ли стачката?” Детските й страхове, разбира се, са свързани главно със страха да не бъдат отнети ваканциите. А една вечер, додето си говорехме за както ли не, тя избухна във внезапен плач и произнесе риторичния въпрос: „Защо децата трябва да страдат заради тъпите министри?”
Ето, някак си се оказва, че това е отговорът и на моралните, и на финансовите въпроси: така тъпоумно се управлява страната от години, така безобразно се злоупотребява с образованието, с търпението на учителите и бъдещето на децата, че сме на път да изплискаме вкупом. Каквито и важни, съдбовни и прочие обществени казуси да решаваме, невъзможно е да се стигне дотук, до точката на пълна деградация и безнравственост, от която насетне децата нямат значение.
Образованието, възпитанието и ценностната система нямат значение, защото
овластеният цинизъм, истерическата лакомия и крещящата некадърност
на едно, две, три и т.н. управления ги руши, омаловажава, натиква във всички задни дворове. Какво предлага днешната държава, какво бъдеще провижда и за кого, за образованите или необразованите си граждани? Ако разгледаме конкретната картинка, тя е следната: почти всички родители се трепят, в буквален и преносен смисъл, от сутрин до мрак, и в света на възрастните също няма милост, затова и разчитат детето им да е в училище почти през целия ден, да е изразходвало всичката си енергия, да се е научило кое е добро и кое не, да е научило и уроците си по литература, математика, английски, немски и изобщо поне семейните вечери да са безпроблемни, защото кой има сили вечер да разговаря с детето си, да е усмихнат и ведър подир всикидневния циклон на бита, подир всекидневните сблъсъци с всички форми на несправедливост и всички прегръдки на стреса, от трамвайната през служебната, до тази на вечно задръстените псувачески улици?
Деца и родители нямат време и чисто, свое си пространство, в което да се срещнат,
и това ми се струва против природата и човешката същност. А как, кога, в кое спокойно и осигурено време се срещат учителите, които не са извънземни същества, а стопени, смлени, сдъвкани и изплюти от същия наш живот хора, с нашите деца? Стачката им бе знак, че от капителните колони на обществото и ценностната система са се откъртили големи, носещи късове, фундаментът се олюлява и ще се събори върху собствените ни глави, били те иронични и небръснати, или гладко обръснати и надменни. Няма незасегнати от стачката на учителите, и с цялата си справедлива стихия тя трябва да помете доста управленски боклук, доста държавнически самооблащения, за да проправи път на децата ни и на тяхното бъдеще.
0 Коментара