Образът се е изграждал у мен постепенно. Като съвсем малко дете още не знаех име­то й, но пеех песничката по нейното стихотворение „Зайченцето бяло“, кратко сти­хотворение,  което казва тол­кова много на детето и за де­тето, та ми се струва, че е съществувало вечно. После, в пионерската ми възраст, за мен тя беше поетесата, която с иронична, но и разбираща усмивка пише за човешките слабости. По-късно четях пре­водите й, чувах за работата й като редактор, слушах въз­торжени думи и от българи, и от чужденци за успехите й на дипломатическото поприще.

Затова когато се запознах с Леда Милева преди шест години. имах усещането, че я познавам много отдавна Но то­гава я открих наново – вече като ръководител, взискате­лен към работата на другите така, както е взискателен и към себе си. Оттогава при всяка нова среща с поетесата се задълбочава представата ми за нейната рядка, многостранна личност.

Леда Милева не обича да се рови в спомените. Живее с настоящето и бъдещето. И все пак, тъй като е посветила творчеството си на детство­то, нашият разговор започва оттам.

„За детството – тъй много възпявано, тъй често идеализирано – сме свикнали да говорим като за най-безгрижните дни на човешкия живот, дни, изпълнени с игри, смях и приказки край огнището. И не без основание, защото усмивката, радостта и играта са неизменни спътници на детството, защото всяко дете открива очаровано чудесата на света, които са навсякъде около него – в капката роса и в изгре­ва, в крилата на пеперудата и в седемте цвята на дъгата. Така и трябва да бъде. Всяко дете има право на безоблачно детство. И все пак… Милиони деца и до днес откриват – още преди да са тръгнали на училище – не красивите чудеса, а грозното лице на глада, познават нищетата и стра­данието, преди да са познали ра­достта. А колко деца никога няма да прекрачат училищния праг. няма да вземат в ръцете си книга…

На корицата на Жената днес през 1960 г.

Моето детство също бе ранено от непонятна за детското сърце жестокост и носеше непозната за другите деца болка. Само че бол­ката дойде не изведнъж, а посте­пенно. Много време, дълги го­дини се надявах, че „безследно изчезналият“ баща ще се върне. Чуех ли стъпки зад гърба си по високото стълбище (живеехме в различни квартали, но винаги на последния етаж), сърцето ми затрептяваше и прималяла се обръ­щах да видя дали мъжът зад мен не е моят баща, дали не се при­бира най-после.

И в моето детство имаше игри, и другарчета, и разходки. Играч­ките наистина бяха малко – една голяма парцалена кукла, напра­вена от мама, и една истинска гумена топка. Но затова пък има­ше много, много книги детски, с приказки и най-вече дебели под­вързани книги, коиго стояха раз­ноцветни и мълчаливи по ета­жерките и създаваха атмосферата на скромния ни дом. А настрое­нието вкъщи, оптимистично и при най-сложни обстоятелства, се поддържаше от мама.

Баща си Гео Милев почти не помня. Била съм едва на пет години през трагичната 1925 г. Но ние живеехме сред неговите книги и със сестра ми се редувахме да пишем уроците си на същата малка масичка, върху която той бе писал своите лирични стихот­ворения, своите „Грозни прози“, статиите си и най-после – по­емата „Септември“. Гостите и приятелите на семейството ни бяха неговите приятели. Естес­твено за него се говореше много, разказваха се спомени и случки от живота му и неусетно отсъствуващият баща се превръщаше в трайно и властно присъствие, в мярка за истински стойности в живота.

Доходите на семейството бяха крайно оскъдни – получавахме скромната военноинвалидна пенсия, която баща ми бе заслужил през Първата световна война на Дойранския фронт, където по чудо бе останал жив, но бе изгубил едното си око. Мама нямаше по­стоянна работа –  даваше уроци но български и по френски (бе учила една година в Сорбоната), превеждаше, по едно време пом­ня. че плетеше рокли за по-заможни познати. Имаше дни, в които буквално нямаше пари за хляб. Но винаги имаше приятели, имаше надежда, че все някак ще се оправим, че непременно ще дойдат по-добри времена.

Образът на майката озарява всяко детство. И за мене, израснала с нравствения пример на отсъстващия баща, мама Мила бе топлият лъч и усмивката, които сгряваха нараненото ми детство. Никога не съм я чула да плаче или да се оплаква. Често декламираше, знаеше много стихове – български, руски, френски, немски. Имаше много широки познания по литература и по всички изкуства. Обичаше да пее – руски романси, арии и хорови мелодии от опери. Неизме­нен бе и интересът на майка ми към театъра – известно време е била актриса в Народния театър, а след изчезването на баща ми понякога участвуваше в турнета на пътуващи театрални трупи. Този интерес тя се стараеше да предаде и на нас, децата. Пома­гаше й в това отношение Нико­лай Лилиев, който бе дълги го­дини драматург на Народния театър и редовно ни снабдяваше е гратиси.

Артистична, общителна, еман­ципирана, майка ми ни обграждаше с обич и с неизменния си оптимизъм. Не бяха строги въз­питателните й методи. Още от малки ни караше да чувствуваме – сестра ми и аз – че тя има доверие в нас и това ни задъл­жаваше.“

Критиците казват, че вие сте поет, роден за детска поезия. Как открихте призванието си?

Мога да изброя няколко причини: семейната традиция (три от сестрите на баща ми се бяха посветили на предучилищното възпитание. Самата аз завърших Институт за начални учителки. Но навярно съм имала някакво предразположение, някаква вътрешна нагласа и склонност да гледам на света ту с моите со­бствени очи, ту с очите на детето. Винаги ми е доставяло удовол­ствие да пиша за децата и никога не съм мислила, че това е лека или несериозна работа. (И досега ми се случва да ме попитат: „Ти само за децата ли пишеш или имаш и сериозни книги?“) Дъл­боко съм убедена, че на детската книга е отредено да заема изклю­чително място при формирането на личността и следователно ня­маме никакво право да я подце­няваме.

За съжаление, въпреки хубавите думи по неин адрес вед­нъж в годината – по време на Седмицата на детската книга – тя и досега често остава вън от общественото внимание, литературната критика рядко се зани­мава е нея. Резултатът e известен на всички. Макар че в книжар­ниците не липсват детски книги, родителите трудно намират четиво за децата си, особено за малките.

Кои са вашите образци в де­тската литература?

Много обичах приказките на Пушкин и Ершов, а по-късно истински се удивлявах на таланта на Корней Чуковски и Самуил Маршак. Разбира се, голямо значение има националната традиция. Ние сме щастливи, че най-светлите личности в нашата литературна история, още от времето на Възраждането, са отдавали част от вдъхновението си за децата.

Като малка знаех наизуст цели приказки от Ангел Каралийчев, силно впечатление ми правеше езикът му, диалогът. Както мно­го поколения български деца и аз съм израснала със стиховете на Дора Габе и Ран Босилек – тъй искрени, свежи и непосредствени.

С тях вие сте се познавали и лично.

Първата книга с детски сти­хове на Дора Габе бях получила с автограф от нея още като дете. Много години по-късно имах случая да опозная отблизо Дора Габе – една изключителна жена, незаменима събеседница, творец, който живееше с литературата до последния си ден и преживя, вече почти осемдесетгодишна, втора творческа младост, макар да бе с крехко здраве. Но тя бе влю­бена в живота и духът й бе несломим. Една вечер й бяхме на гости с моя съпруг. Изведнъж големият кристален полилей затрептя и зазвъня. „Ах – извика Дора Габе. – На горния етаж има малко детенце. То проходи миналия месец. И като тича из стаята, моят политей започва да звъни. АЗ написах за това стихотворение. Ей сега ще ви го прочета.“ И донесе от кабинета си няколко листа, написани на ръка. Прочете ни „Радост“ и други творби, които после излязоха в книгата й „Нови стихове“. Слушахме я развълнувани от този неочакван творчески изблик, от мъдростта и дълбоката искреност на тези стихотворения, които щяха да бъдат тъй възторжено привествувани по-късно и от критиката…

Ран Босилек също бе между любимите ми детски автори. Когато бях във II отделение, бе идвал в нашето училище да ни чете приказки. А четеше майсторски, като истински артист. 25 години по-късно се случи да работим заедно, в една стая. Бях назначена за главен редактор на сп. „Дружника“, където работеше и той – вече побелял, с по-бавна стъпка, но винаги засмян, жизнен, сладкодумен. Имаше нещо възрожденско в душевната чистота и всеотдайността на Ран Босилек. А любовта му към децата и отзивчивостта му към поканите за срещи в различни училища бяха трогателни. В дъжд и сняг, почти всеки ден, слагаше две-три от книгите си в чантата и поемаше към близки или далечни училища.

Години наред съм работила в една стая и с Ангел Каралийчев – в издателство „Български писател“. Трудно бих могла да дам израз на всичко, което съм получила от личния контакт с тези големи наши писатели.

Чрез вашето творчество детската ни поезия отиде много напред. Вие притежавате дарбата и самовзискателността да не се повтаряте не само в теми, идеи, сюжети, но и във формата на стиха. Как постигате това разнообразие?

Мисля, че животът, времето определят не само съдържанието, но и формата на литературната творба. По това всъщност едва ли може да се спори. Но нима съвременният динамичен живот, векът на научно-техническата революция не променят и децата? Каква огромна информация получава днешното дете – вече не само от училище и от книгите, но и от киното, радиото и особено от телевизията. Възможно ли е тогава да пишем за него както се е писало преди един век, да продължаваме да свирим на съ­щата струна?

Стремя се моите стихове да бъдат близки до естествената де­тска реч, да имат разговорна ин­тонация. Почнах да експеримен­тирам с разчупването на формата на стиха в книгата си „Влакче през града“, която излезе през 1960 г., и с голяма радост видях, че децата приемат по-свободния стих, запомнят го не по-трудно от класическото детско стихотворение в строго римувани стро­фи.

Някога пишех по-бързо, по-лесно. Сега по-дълго работя вър­ху творбите си. Поправям и на­насям промени дни наред. Осо­бено в най-късите, наглед прости стихчета за най-малките читате­ли, за които е особено важно да бъдат кристално ясни и звънки.

Личното си творчество посве­щавате на децата, а преводите си – на възрастните. Каква е връз­ката между оригиналната ви пое­зия и преводите?

Общото е може би в метода на работа. Ако при детското стихотворение се стремя към пре­делна простота и яснота, при пре­вода на поезия за възрастни се стремя към максимална близост до съдържанието, формата, вну­шението на оригинала. За да се постигне и едното, и другото, е нужна упоритост, взискателност и… попътен вятър.

Вие винаги много активно сте участвували в обществения живот. Известни са вашите успехи в дипломатическото поприще. Вече вто­ри мандат ръководите Съюза на преводачите в България, главен редактор сте на сп. „Панорама“. Смиятате ли, че талантливият чо­век с каквото и да се заеме, ко­гато го върши всеотдайно, успява?

Трябва да се цени не само времето изобщо, а всеки час, вся­ка минута. Или, както сега е при­ето да се казва  – да се прави точен бюджет на времето. Тогава денонощието има сякаш повече от 24 часа Известно е, че заетите хора намират време за всичко, а свободните и за това, и за онова – все не успяват.

Като главен редактор на сп. „Панорама“ вие следите съвре­менната световна литература. Какви по-характерни явления на­блюдавате в произведенията на жените?

Списание „Панорама“, кое­то започна вече своята шеста г­дина, е, както знаете, посветено изцяло на чуждестранната художествена литература. Стремежът на редакцията е да представя най-новото и най-значимото в съвременната белетристика и поезия.

За читателките на „Жената днес“ е интересно да подчертая, че все по-голям е броят на пи­сателките, които се открояват не само като равностойни, но в мно­го случаи и като водещи в ли­тературата на своята страна. Та­къв е случаят например с Маргьорит Юрсенар – писателка, която блести на френския лите­ратурен небосклон като звезда от първа величина и стана първата жена, член на Френската акаде­мия. Голям е броят и на младите авторки, които смело навлизат в проблемите на съвременността. Нека споменем съветските писа­телки Виктория Токарева, Ека­терина Маркова и Татяна Толстая, канадката Маргарет Атуд, американките Джоун Дидиан, Лаура Гилпин. Ан Бийти и Гейл Годуин. англичанките Маргарет Драбъл и Роуз Тримейн, финландката Аулики Оксанен, словашката писателка Виера Швенкова и още много други, които вече са се появили или ще се появяват на страниците на „Панорама“.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара