Вече натрупах четири години стаж като майка на тийнейджър – достатъчно, за да изградя ефективни механизми за манипулация на дъщеря ми. Тази есен тя ще бъде в 11-и клас – матурите все още са далеч, за да им обръщам особено внимание, а хормоните й – твърде активни, за да бъдат пренебрегнати.
Но материалът по български език се трупа, а интересът й към него е видим колкото вълните на 5G мрежа. Традиционно през юни тя получи списък със задължителна литература и също по традиция – тутакси го скри. Като всяка майка, аз съм детектив с опит и го намерих бързо в нета, но предстоеше сложната задача да накарам пуберката да чете. Прехвърлих наум няколко варианта, между които забрани, заплахи, изнудване, но реших, че ще бъда готин родител и ще предложа иновативни методи за убеждение и мотивация – престорена съпричастност, отговорност и работа в екип. Ще четем заедно, като се опитам да покажа на моята девойка актуалността на избрания роман и да използвам моментите от него, за да дискутираме настоящи проблеми и да проведем важни разговори.
Разглеждам набързо списъка и се опитвам да открия произведение, което поне малко си спомням. Все пак трябва да се представя като примерна ученичка, която още помни истории, прочетени преди 25 години. И ето, попадам на „Железният светилник“ на Димитър Талев – творба, която наистина ме вълнува. Сега остава да създам необходимата атмосфера и да заложа клопка – поръчвам пица, оставям кутията отворена, за да пръска аромат и да привлича безгрижни тийнейджъри, а до кутията небрежно подхвърлям романа. Само след малко дъщеря ми пристига. Остава капанът да щракне. За съжаление гениалните планове не винаги са успешни и след като пицата е изядена, Светилникът остава недокоснат. Преминавам към вариант Б:
– Ако искаш да ходиш на море, трябва да отметнеш поне пет книги от списъка.
И ето ни заедно в едно начинание, сърдити една на друга – аз, защото съм принудена да се върна към старите методи на изнудване, тя – защото е изнудена чрез старите методи. Четем двете – тя през деня, когато аз съм на работа, аз – вечерта, когато се боря с безсънието. В събота се срещаме на сутрешно кафе, за да коментираме романа. Започвам аз, като обяснявам символиката на заглавието:
– Железният светилник е вестител на новото, на промяната, съчетавайки в себе си твърдостта на желязото и разпръскващата мрака на невежеството светлина. – Леле, как само го казах. Още ме бива. – Днес тази книга щеше да се казва „Алуминиевият джиесем“ – продължавам със стаена надежда, че съм напипала вярната посока и всеки момент ще предизвикам интерес у дъщеря ми.
– Нокия с фенерче? – пита тя, сякаш заинтригувана.
– Да, с фенерче, уайфай и хот-спот, за да разпръсква по-силно новото, да промени човешките съдби и взаимоотношения. – не мога да скрия иронията си, на което тийнейджърката само се усмихва. Гледам на заниманията й в мрежата със същото недоверие, скептицизъм и дори раздразнение, с което Султана Глаушева подхожда към донесения от снаха й Ния светилник. Убедена съм, че при младите смартфоните са на по-високо стъпало в йерархията на значимост, отколкото е собственото им семейство. Ако споделя това, веднага ще загубя точки като „модерен родител“. Драмата между знаещите-всичко-прогресивни-младежи и консервативните-мама-и-татко-задръстеняци е древна, но нека си признаем – за децата ни сме безвъзвратно остарели още в мига, в който за първи път объркаме Ариана Гранде с Лейди Гага. Това е част от израстването, съзряването и преминаването в онзи етап от живота, в който отговорностите и задълженията ни превръщат в мъдреци, или както става най-често – в обикновени досадници с отговорности, за които никой не раздава похвали.
– И Султана се дразни на светилника, както ти на моя айфон – не пропуска да захапе дъщеря ми.
Измъквам се от ситуацията като обяснявам, че на младини Султана (разбира се, имам предвид себе си) е била бунтарка, с ясно изразено мнение и порив към независимост, че отказва да приеме уговорения й брак и твърдо решава да избере сама съпруга си.
– Ти сама ли избра татко или беше брак по сметка?
– Е, то пък една сметка. Сама го избрах, въпреки че имах много по-обещаващи предложения!
– Може ли да видя снимки на другите татковци?
– Какво? Не! Какви снимки?! Какви татковци?! Съсредоточи се върху романа, че морето ще го гледаш само в Инстаграм!
Оказва се, че личните разговори са по-трудни за мен, отколкото за дъщеря ми. А предстои първата брачна нощ между Султана и Стоян, който момент трябва да използвам, за да проведем онези задължителни беседи на тема „сексуално образование“, от които всеки родител се страхува.
– А какъв е този ритуал с белия чаршаф и кървавото петно?
Поемам въздух, пожелавам си успех и започвам да обяснявам. Говоря за отговорността на сексуалното съзряване, избора на партньор и готовността за интимна връзка, като се опитвам да изглеждам невъзмутимо, обяснявайки нещата като да съм експерт. И двете едва дочакваме края на лекцията. Аз напускам стаята с извинението, че отивам да нахраня рибата, като по пътя се сещам, че тя обърна корема още миналата седмица.
След четвърт час продължаваме. Обсъждаме по женски дързостта, силата и твърдостта на Султаниния характер и как тези качества се запазват във времето, превръщайки я в основен пазител на семейното огнище.
– Едно неизбежно съзряване, което всеки младеж преживява, за да трансформира ценностите и възгледите си в посоката, която ще гарантира устойчивостта на рода. – казвам аз и се усещам, че звуча като на конференция. Детето се усмихва снизходително.
Чакам в засада голямото изпитание на Султана – момента, в който дъщеря й Катерина ще се влюби в майстора-резбар Рафе Клинче и ще забременее. Това е момент, близък до тревогите и трепетите на младите хора, типично в стила им на отричане и противопоставяне на патриархалния ред, на предразсъдъците и консервативните разбирания за морал.
Близък е и до моите лични тревоги за онзи рокер, барабанист, моторист, татуиран хулиган или обикновен неудачник, който дъщеря ми води вкъщи и чието лице се сменя често през последните 2-3 години, но винаги е еднакво неприемлив. В мислите ми той се е появил, за да съсипе мен, семейството ми и цялата ми идилия със своя нисък морал и похотливост. Защо на мен се случват тези изпитания? Аз бях толкова прилежна и морална! Използвам момента, за да внуша някои основни положения за доверието в семейството, за отговорностите на младия човек, за откритите и честни отношения между родители и деца. И двете бършем сълзи за смъртта на Катерина и нероденото й дете.
– И да не взимаш наркотици! – казвам аз за всеки случай.
– А да забременея може ли? – пита дъщеря ми. От баща си е е наследила това хапливо чувство за хумор.
Взимаме списъка със задължителна учебна литература, отбелязваме „Железният светилник“ като прочетен, и започваме да търсим заглавие, което и на двете би ни харесало. Има още толкова много неща, които можем да си кажем през книгите.
0 Коментара