Тежките мъки и неволи по време на петвековното османско робство не сломили високия дух на българската жена. Твърда и издръжлива, тя съумяла да съхрани своите добродетели. Едни от най-верните отговори за нейната жизненост и устойчивост намираме в спомените на редица руски автори, посетили в онези години България.
Външният вид на българките силно впечатлявал. Според публициста Егор Южаков (1859) „българските жени са красавици“. Още по-убедителен е писателят Всеволод Крестовски (1877), който пише: „Българките са стройни, дори малко възслаби, но лицата им излъчват мисъл и чувство.“ Много от тях имали „приветлива усмивка“ и прекрасни очи, а косите им били сплетени на „две плитки, спуснати на гърба и съединени в краищата си с някаква лента“. Младите момичета често украсявали „косите си със свежи цветя“, а белите им тънки ризи били извезани на „врата и ръкавите с цветна бродерия“. Обичали да носят накити – „гердани от мъниста и корали или огърлици от сребърни и златни стари монети“.
Българката ревностно пазела своята нравственост. Не случайно Крестовски казва: „Тук по-скоро може да се чуе за падението на момиче, увлечено от романтична любов (въпреки че това е голяма рядкост), но за падението на омъжена жена – никога. Балканското и предимно българското славянство едва ли не е единственото ъгълче в Европа, където семейната нравственост се отличава с неприкосновена чистота. И това е така, защото общоевропейската цивилизация още не е успяла да внесе тук своите блага и разврат.“
Журналистът Олег Лернер (1873) изказва интересни мисли по повод положението на българката в обществото. Той смята, че турските обичаи са причина българинът да гледа понякога на жената „почти като на своя робиня“ . И веднага добавя: „Подобни отношения и възгледи малко по малко изчезват и жената започва да се ползва със законните човешки права. Сред младите българи, живеещи в големите градове, жената има особено големи права и в някои случаи тя дори оказва огромно влияние върху народните дела.“ Много прав в оценките си отново е Крестовски, който твърди, че българката се подчинява на мъжа си „не от страх, не от боязън да не опита юмрука му, а на основание на общия пример и дълбоко вкоренения древен обичай, пък и самата същност и натура на българката е такава и затова българските жени се славят със своето целомъдрие и съпружеска вярност“.
Известният географ Николай Овсяни (1900) е още по-точен: „В семейството жената заема подчинено положение, но то не може да се нарече унизително. Българките са прекрасни майки и домакини. Из планинските селища, където мъжете отиват за дълго време по гурбетлък, жената остава пълновластна господарка вкъщи и се грижи за всички домашни работи.“
В мрачните години на робството българката е помогнала да оцелеят не само народните обичаи и традиции, но и звучният български език. Видният учен славист Виктор Григорович (1845) отбелязва, че езикът е „получил своите права единствено в тесния семеен кръг, оживяван от присъствието на жените“. По-нататък той изтъква ролята на женските манастири като огнища, стимулирали националното самосъзнание. Монахините „с голяма готовност ми донесоха църковни книги, ръкописни и печатни“. В много от тогавашните български училища той видял по „200 до 300 и 400 деца от двата пола, чиято схватливост и прилежание са най-доброто доказателство за ползата от тези заведения“. А за българските учителки през Възраждането Крестовски пише: „Те са почти изключително девойчета — сирачета, посветили се на учителската работа като че ли на някакъв свещен обет… Всички те са пламенни патриотки, живи пазителки на народната поезия, песни, приказки, исторически български легенди и дори нерядко сами пишат стихове и песни, които после от уста на уста се разнасят из цяла България. За безупречната чистота на живота им няма какво да се говори.“
Дълбоко покорен от свободолюбивия дух на българката, Южаков споделя, че приспивайки рожбата си, тя „с млякото си влива в душата му мъст към поробителите и като че ли, подготвяйки сина си още от люлката да се бори за своята родина, с жален глас му разкрива тежкото си положение“.
Радостта и признателността на българките към братята освободители не знаели граници. Дипломатът Феликс Фотон пише в едно писмо: „Жени и девойки се блъскаха около войниците, протягайки ръце, дори целуваха нашите. Една предлага хляб и сирене, друга — вино. Навред весело посрещане и викове, и сълзи на искрена радост.“ А журналистът Дмитрий Гирс (1877) видял следната картина в Свищов: „До входа на църквата, когато пристигнахме, стояха миловидни млади българки с гиздави чадърчета, облечени по европейски, макар и не по последна мода. Старите български жени стояха настрана и се покланяха на минаващите руси.“
Интересни са и спомените на публициста Пьотър Оджаков (1877): „Момичетата бяха направо великолепни: красиви, чернооки, с кестеняви коси. Навсякъде по сукманите им са избродирани руски двуглави орли – бели с черни криле. Винаги са весели по време на разговор с русите, когато се съблюдава приличието и не се накърнява женската скромност: От начина, по който приемат русите, се вижда колко са благодарни на Русия за своето освобождение.“
0 Коментара