Какво се случва след смъртта?

Дългогодишната изследователска работа на д-р Кюблер-Рос я среща с над 20 000 души, имащи близки до смъртта преживявания. „Животът след смъртта“ е произведение, което ни насърчава да погледнем към края на живота не с тревога, а с проницателна и изпълнена със състрадание любов. Превод – Вяра Тимчева.

В момента на смъртта всеки от нас ще преживее от­делянето на истинското си безсмъртно Аз от временно­то му обитание, тоест от физическото тяло. Можем да наречем това безсмъртно Аз „душа“ или пък, ако си послужим с образния език, който използваме при децата, „пеперуда, която напуска пашкула си“.

След напускането на физическото тяло ние не чувстваме паника, нито пък страх или тревога. Продължаваме да се възприемаме ка­то физически цялостно същество и напълно да осъзнава­ме обкръжаващата ни среда – било то болничната стая, спалнята ни, ако там сме починали, или мястото на произшествието след автомобилна или самолетна катастрофа. Отлично виждаме лекарите от реанимационния екип или хората, опитващи се да извадят раненото тя­ло от катастрофиралата кола. Наблюдаваме тази сцена от няколко метра разстояние, без разумът ни да се чув­ства ни най-малко засегнат от случващото се – ако мога да употребя думата „разум“, доколкото в повечето слу­чаи в този момент вече не сме свързани с функциониращ мозък.

Всичко това се случва в момент, когато мозъчната ни дейност повече не може да бъде отчетена, а често и когато лекарите вече не регистрират каквито и да било жизнени функции. В това време ние наблюдаваме сцена­та на смъртта, чуваме какво си говорят присъстващи­те, виждаме движенията им и дрехите им, долавяме ми­слите им – и всичко това без каквото и да било негатив­но чувство по отношение на случващото се.

Второто ни тяло – това, което усещаме на този етап – е не физическото, а етерното тяло. (По-късно ще се върнем на разликата между физическата, психиче­ската и духовната енергия, които създават тези форми.) Вече споменах, че във второто временно тяло, етер­ното, ние имаме усещане за цялостност. Ако сме с ампу­тиран крак, например, отново ще усетим и двата си кра­ка. Ако сме глухонеми, пак ще чуваме, ще говорим и ще пе­ем. Ако страдаме от множествена склероза и сме прико­вани към инвалидна количка с увредени зрение и реч и па­рализирани крайници, ще можем да пеем и да танцуваме отново.

При това положение е разбираемо, че много от паци­ентите ни, които са били върнати към живота, не из­питват особена благодарност, щом пеперудата им се на­мери наблъскана обратно в пашкула, тъй като когато телесните ни функции се задействат отново, с тях се завръщат и съпътстващите ги болка и недъзи. В етер­ното ни тяло нямаме такъв род усещания.

Доста от колегите ми се питат дали това не е прос­то проекция на желанието на пациентите – което всъщност не звучи нелогично. Естествено е някой, койmo в продължение на години е бил парализиран, ням, сляп или инвалид, да желае да дочака време, когато тези му страдания ще свършат.

Но не е трудно да разберем дали наистина всичко то­ва може да се обясни с проекция на желанието. Половина­та от събраните от нас разкази за преживявания, близки до смъртта, показват, че те са се случили по време на внезапни, неочаквани произшествия, които пациентът по никакъв начин не е можел да предвиди. Например па­циент, чийто крак бил отрязан при пътно произшест­вие и който в етерното си тяло продължавал да се чув­ства цялостен и съвършен. Няма как да допуснем, че оти­вайки на работа, изведнъж му е хрумнало, че ще изгуби крака си, и затова предварително си е „пожелал“ да про­дължи да може да ходи на два крака.

Но има и по-прост метод да проверим дали възприя­тията по време на преживявания извън тялото са проек­ция на желание – идеята е да включим в извадката слепи хора, които нямат никакви светлинни възприятия. Това и направихме – помолихме напълно слепи хора да ни разка­жат за преживяванията си, близки до смъртта. Ако твър­денията им, че отново са виждали, бяха продиктувани единствено от проекция на желание, те със сигурност нямаше да бъдат в състояние да опишат цвета на пулове­ра и десена на вратовръзката на хората, присъстващи по време на преживяването им, нито пък да изброят множе­ството подробности по отношение на вида, цветовете и шарките на дрехите им. Когато интервюирахме такива напълно слепи хора, me не само ни разказаха кой пръв е влязъл в стаята и кой най-напред се е опитал да ги реани­мира, но и съумяха да посочат подробности от външния вид и облеклото на всички присъстващи – все неща, кои­то са невъзможни за един абсолютно незрящ човек!

Освен отсъствието на болка и усещането за физи­ческа цялост в съвършено тяло (което можем да наречем етерно тяло) трябва да добавим, че е

не­възможно човек да умре сам.

Има три причини за това ни­кой да не умира сам. И като казвам „никой“, имам предвид дори онзи, намерил смъртта си насред пустинята, на няколкостотин километра разстояние от най-близкия чо­век, или пък астронавтът, изпратен на самотна мисия в Космоса, който поради техническа авария остава да се рее сам сред звездите, докато не го застигне смъртта.

Във времето, когато се подготвят постепенно за смъртта, както често става с болните от рак деца, много от тях осъзнават, че са в състояние да напускат физическото си тяло и да изпитат онова, което нарича­ме „преживяване извън тялото“. Всеки от нас има таки­ва преживявания в някои от фазите на съня, но малцина са онези, които пазят съзнателен спомен за това. Особе­но умиращите деца, чиято настройка се променя и ста­ват духовни в много по-голяма степен от здравите си връстници, често осъзнават подобни кратки пътувания извън физическото си тяло. Тези преживявания им пома­гат да се приготвят за прехода, като им позволяват да опознаят новото място, на което отиват.

Именно по време на такива пътувания извън тялото някои умиращи пациенти – както млади, така и стари – усещат присъствието около тях на същества, които ги напътстват и им помагат. За малките деца те често са „другарчета в игрите“.

В религиите са познати като „ангели хранители“.

Изследователите на преживявания­та извън тялото ги наричат „водачи“. Не е от значение какво име ще им дадем, но е важно да знаем, че всяко едно човешко същество – от момента на раждането си до този на прехода, бележещ края на това наше физическо преживяване – се намира в присъствието на тези водачи или ангели хранители, които го очакват и му помагат да премине от живота на земята към живота в отвъдно­то. Също така по време на прехода ще бъдем посрещна­ти от онези, които сме обичали и които са починали преди нас.

Третата причина, поради която никой не умира сам, е, че когато се отделим от физическото си тяло, дори и временно, преди истинската смърт, ние попадаме в съ­ществуване, където няма нито време, нито простран­ство. Оттам ние сме в състояние да отидем навсякъде, където ни се прииска, със скоростта на мисълта.

Ето един пример. Малката Сузи умира от левкемия; докато лежи в болницата, майка й е непрекъснато до нея и не се отделя от леглото й. Момиченцето осъзнава, че става все по-трудно да си тръгне и да напусне майка си, която често се навежда към нея и мълви: „Не умирай, миличко! Не ме оставяй! Не мога да живея без теб!“ Както много други страдащи майки тя неволно кара болното дете да чувства вина, задето я изоставя. Сузи, която все повече и повече се настройва към Цялостното, знае, че ще продължи да съществува и след смъртта, и напълно осъзнава непрекъснатостта на живота. По време на съ­нищата си, а дори на този етап и в будно състояние, Су­зи е изпробвала способността си да пътува, буквално да отлита до всяко местенце, където й се иска да бъде. И един ден тя моли майка си да си отиде вкъщи. Да, децата често казват именно така:

„Мамо, толкова уморена из­глеждаш! Защо не си отидеш за малко у дома?

Вземи си душ, почини си. Аз наистина се чувствам добре сега“. Майката си тръгва… и половин час по-късно е твърде възможно да получи телефонно обаждане от болницата: „Г-жо, много съжаляваме, но трябва да Ви съобщим, че дъ­щеря ви току-що почина“.

За беда, родителите, преживели подобно нещо, често изпитват огромна мъка и вина, че са си тръгнали за мал­ко, че не са били до детето си в момента, когато е почи­нало. Те не осъзнават, че никой не умира сам. Малката Су­зи, научила се вече да се отдалечава от земните привързаности, е била в състояние да напусне пашкула и да от­лети свободна. И тогава, със скоростта на мисълта си, тя може да се озове до мама, до татко или до когото си поиска (но за съжаление те няма как да знаят това).

У всеки от нас има божествена искра.

Получили сме този дар преди хиляди години и той включва не само сво­бодната воля, но и способността да се отделяме от фи­зическото си тяло. Ние правим това не само в мига на смъртта, но и в моменти на криза, на пълно изтощение, при изключителни обстоятелства, а понякога и по вре­ме на някои фази на съня. Важно е да знаем, че това може да се случи и преди смъртта.