Тези дни си четох книгата на Стивън Кинг „За писането”. Мемоарна, съветваща, откровена, практична и готина е, но точно сега няма да я рекламирам. В нея Кинг пише: „Трябва да четете много и непрекъснато да усъвършенствате (и преработвате) собствените си творби. Трудно ми е да повярвам, че хора, които четат малко (или в някои случаи изобщо не четат), се залавят за писане и очакват от другите да харесват работите им, но знам, че ги има.” Този съвет е елементарен, но тотално верен и е кофти, че малко хора го следват. Тези бррр писатели казват: „не чета, за да не се влияя”, „не редактирам, ще залича вдъхновението” и тъпащини в този стил. За мен това напътствие значи още нещо.
В една връзка буквално и органично са преплетени два момента – на разговора и на действията. В писането също е така: първо четенето и теорията, после писането и практиката. Иначе номерът не става.
Ако не разговаряш, връзката се сдобива с развръзка
Е, за да разговаряш, трябва да си нещо по-различно от мускулесто, нечленоразделно говедо, което само си го ръга, за да успокои за малко напиращото отвътре бяло цунами, което никога няма да го остави на мира. Да четеш себе си, означава да имаш самосъзнание, а говедата го нямат, те не разбират себе си, нито другите. Да четеш другия, означава да правиш опити да го разбереш, а не да си го измислиш, изфантазираш и използваш просто ей така. Четенето и разговарянето са възможно най-близо до телепатията. Трябва да ги използваме.
Тези, които направо се хващат за химикалката с желание да изпраскат голям шедьовър, най-вероятно ще свършат с белите страници на недовършен и късичък ръкопис в дланта. Има много такива хора с неволни попадения, кратък разказ най-много, но като цяло не им се получават нещата и сигурно никога няма да имат споделен роман с онази, на която за щастие не й е било писано да има такъв калпав съавтор. Но няма за какво да се притесняват, това последствие е логично. Който сее егоизъм, жъне самота. Стивън Кинг казва: „Ако нямате време за четене, значи нямате време (нито необходимите инструменти) и за писане. Толкова е просто.”
И много от жените не са родени с перо в ръката.
Има калпави графоманки и тотални лъжкини
Литературата е добра, когато е истинска. Изкуството казва истината чрез лъжи, които са истински. Във връзката истината трябва да е истината, само истината и нищо друго освен истината (е, може и да се лъже, но само за добро и в краен случай). И жените лъжат като мъжете, та направо ги късат на две.
Шест месеца си говорих и писах с жена, която познавам от шест години. Бяхме си първи гаджета в гимназията, още от осми клас. Тя отиде да учи във Франция, а малко преди това отново започнахме да се виждаме. От няколко хиляди километра разстояние ме наричаше „риж скорпион” и „лилава котка”. Разказваше ми за самотата си и за алергията към майка си, психарката още не я оставяла да диша свободно. Споделяше и за магическите тихи мистерии в тъмната фотографска стаичка. Целуваше ме на глас и с изписани букви. Щяхме да прекараме заедно лятото, да ходим на море в Созопол, на концертите на „Депеш”, Били Айдъл, „Рейдиохед” и „Остава”. Цяло лято в София не я видях.
Висока 186 сантиметра кучка,
лъжкиня, лигла и пъзла. Сигурно като й звъня, вместо име се изписва Ne Vdigai. Както и да е. Тя губи. Просто е нонсенс и лоша литература това, което ми е дуднала и писала повече от половин година. Сигурно сама не си е вярвала. Може да има и друго обяснение. Все тая. Не успя да ми превърне жизненото лято в трупясала, зомбирана и злобно зациклила зима. Втори опит няма да има.
Втори опит обаче има за една подобна на нея кучка, която се опитва да вгорчи живота на един приятел. Той също се върна за лятото и тя го посрещна с новината, че ще заживее в страната, града, а може би и в квартирата, в която е и той. На него му е сговнено при мисълта, че могат да се засекат по „Раковска”, а тя спринтира бързо и садистично, за да му изтръгне отново сърцето. Тъпа и неразбираща жена или егоистична използвачка на дребно? Не знам. Тяхната история е друга и ще бъде друг път, дано е щастлива.
До НДК се озова къс от Берлинската стена, но някои хора продължават да строят свои вътрешни стени, да копаят ровове и да ги пълнят с пирани, за да не може никой да припари до тях. Не се дават, даже и дълбоко в себе си да искат да пуснат някого в кафкианския си замък. Правят се на безсърдечни (понякога не се правят, а са), често са насмешливи и с вид, че не им пука, сякаш са по-големи от истините и стълбовете в живота. Да, бе, ей сега.
Трябва да си археолог на себе си,
да си Индиана Джоунс, да се разбираш, след това да започнеш да разбираш и другия. Не трябва да се страхуваш от това, което откриваш в себе си, не трябва да се лъжеш и самозаблуждаваш – може само да стане по-зле, ако задълбаеш злокачествено в дълбините си.
Сега тръгвам с приятели на лятно пътуване в провинцията. Ще играем на филми, микадо, монопол, ще пием мартини и саке, ще ядем домашно суши. Ще говорим за хипитата и за Хипий, ще се опръскаме в потока на съзнанието и бъзиците, но това не е най-важното. Няма да бъда сам. Ще има някой до мен и ще продължим да пишем прекъснатия ни за кратко роман, ще снимаме филма ни. Тя ме пусна отново в своя самотен дворец, благодаря й.
Марлон Брандо казва в автобиографията си: „Все още не мога да набера правилно телефонен номер, ако гледам цифрите; трябва да набирам, без да гледам, като че ли съм сляп.” И в любовта е хубаво да знаеш какво правиш, но не напълно, да има свобода и случайност, не всичко да е преценено и калкулирано, иначе няма магия, а план за петилетката, любов по график. Даже и Бог е създал света в творчески словесен изблик. Човек трябва да набира любов по инерция, на сляпо, без нищо сигурно, с широко затворени очи на мисълта и широко отворени очи на чувствата. И осланяйки се на интуицията си, да направи опит, колкото и да му е трудно, защото има смисъл да се пробва, човек не трябва да e самотен, замръзнал на едно място и оставил любовта да си тръгне от града.
Сори, че говоря баналности, но са искрени, без грам ирония, излишен хумор или подценяване на реалността. Сега просто ще набера телефонния й номер.
2008 г.
0 Коментара