Бях жертва на домашно насилие в продължение на много години. Даже още несигурно написах думата „бях”, защото отново живея със съпруга си. Не съм съвсем сигурна, че беше добра идея да се съберем отново, след като го напуснах, но реших да му дам още един шанс.
Не знам дали той пак ще се опита да ме удари, но съм сигурна, че АЗ няма да му позволя да го направи. Мисля, че и той го разбира. И това ми дава надежда да спася дългогодишния ни и според мнозина доста хармоничен брак.
Сигурна съм, че нямам вид и поведение на жертва. Затова и огромното мнозинство от
познатите ни изобщо не подозират истината.
Най-близките ми приятели обаче знаят, а най-най-близките не одобряват факта, че се върнах при него. Според тях е невъзможно той да се промени. Още повече че към насилието се добавя и алкохолна зависимост, която винаги е вървяла редом с неговите юмруци върху мен.
Сега и на мен дори ми е трудно да повярвам какво съм изтърпяла. И най вече защо?
Психотерапевтката, която потърсих за помощ, след като една вечер избягах от къщи, грабвайки само чантата си, твърди: „Не се обичаш достатъчно.”
А може би обичах прекалено много Него – перфектния интелектуалец, който знаеше всичко за всичко, и нищо не намираше достатъчно добро за себе си, включително и мен?! Под въздействието на алкохола го обземаха пристъпи на дива злоба, насочени срещу ми, понякога без никакъв повод.
За пръв път ме удари на улицата, още преди да се оженим.
Беше заради някакъв мой коментар за отношенията с бившето му гадже, за които той самият обичаше, незнайно защо, надълго да ми разказва. Не бях подготвена за такова нещо. Израсла съм в семейство, в което никога не са ме удряли, по никакъв повод. Бях така стъписана, че побързах да забравя подробностите – и сега не мога да възстановя случката, колкото и да се опитвам. Помня, че имах синина над окото и отидох в очния кабинет на поликлиниката, а репликата на докторката „Къде ги намирате такива?” дойде в отговор на безпомощните ми обяснения, че съм се ударила сама. Не си спомням дали той ми се извини тогава и как точно стана, макар че сигурно е имало нещо такова. Бях толкова влюбена, че сама му измислях извинения и сляпо им вярвах.
Така продължи през дългите години на брака ни. Истината е, че не ме биеше системно. Понякога минаваха години, през които нищо лошо не се случваше, но после нещо отприщваше злото и се започваше наново…
Едно от нещата, които години след това неизменно го хвърляха в ярост, беше мое пътуване до Сандански в първите години на демокрацията. Една приятелка си беше купила малка японска кола, с която много се гордееше, и ме покани да я изпробваме заедно на дълъг път. Отидохме за уикенда в бившата резиденция на Тодор Живков, тъкмо отворена за простосмъртни посетители. Две сами жени, два дни сладки приказки, масажи и грижи за себе си – звучеше непривично луксозно за времето си, много преди модата „СПА”. Разбира се, казах му къде отивам и с кого, но той така и не ми повярва. Години след това, когато се напиеше и го сграбчеше агресията, ме биеше заради моята „курвенска история”, а аз търпях и само повтарях, че не съм го излъгала.
Бях се научила да разпознавам първите симптоми
на пристъпа. На няколко пъти просто си тръгвах при знаците на задаващата се буря – отивах на хотел или спях на дивана в офиса… А на другия ден се прибирах – както обикновено след работа, все едно нищо не се е случило. Исках да му вярвам, че не помни какво говори и прави пиян, макар че така и не разбрах вярно ли е това всъщност. Оправдавах го, хващах се като удавник за сламка за историята на двуликия доктор Джекил и мистър Хайд.
Имаше периоди, през които живеех в постоянно напрежение, на ръба на нервната криза.
Всеки път, когато се напиваше (тоест много често) и заспиваше,
лежах притаена до него, слушах го как псува в съня си и се молех да не се събуди, понеже се досещах какво ще последва. Странно е как нито веднъж не ми дойде наум да отвърна на удара му – не е чак толкова силен физически, че да нямам никакъв шанс. Но може би е било за добро – не знам дали не би използвал нещо по-сериозно като оръжие от юмруците си и дали животът ми всъщност не е бил в опасност.
Бях като парализирана от страх и от едно отвратително
чувство за собствената ми нищожност,
което той успяваше да ми внуши някак с пиянското си съзнание. Сега си давам сметка, че именно това чувство е било в основата на всичко – безкрайното ми търпение, неудобството да споделя какво се случва с мен, събираната късче по късче информация, че на мнозина им се случват подобни неща.
След като избягах и изпитах вълшебното чувство на освобождение, разбрах с малко помощ от приятели и от психотерапевтката си, че на всички ни се случва само и точно това, което позволим да ни се случи. Аз повече няма да треперя в тъмнината от страх. Изпълнена съм с твърдото и непоколебимо убеждение, че съм уникално и прекрасно човешко същество, което заслужава да бъде обичано и уважавано. Злото ще спи като змия под камък, докато си мисля така. А ако, не дай боже, се събуди, не аз ще бъда тази, която ще ухапе.
0 Коментара