О, колко лошо! Аз – поетът, преброителят на гробове, чудесният джентълмен, съм го правил. Удрял съм. Удрял съм жена! О, колко лошо…

Толкова ми е тъпо, че дълго време не успявах да го напиша. Телефоните звъняха: какво става със статията за насилието, дявол да го вземе. Нищо не ставаше – аз седях, припомнях си, ужасявях се от себе си и изпадах във все по-дълбока кататония…

Да, почти стигнах до болница. Състоянието ми се влошаваше с часове. Случайно един от най добрите ми приятели – лекар – мина през вкъщи и като ме видя, се уплаши. Той влезе и за да ме вдигне на крака, реши да използва старата и добре изпитана рецепта. Погледна ме и кресна:

„САМО ЛЕВСКИ!”, ама нищо не стана.

И той вика: „ОК, казвай какво има.”

Трябва да пиша статия за насилието, викам.

Ами пиши, вика, ти ги разбираш тия работи – много селяци се навъдиха напоследък…

Да, ама аз трябва да пиша за насилието срещу жени.

Е, сложна работа тогава – там си слаб, така е…

Правил съм го, казах тихо аз…

Какво, кресна той. Какво!!!

Сега вече не правя така. Когато се стигне до ситуация, която предполага подобни действия, аз гледам да се махна. Това един път дори доведе до началото на най-прекрасните шест години от живота ми. Сега вече правя така.

Правил съм го. Един път. И ми е достатъчно.

Живеех с едно гадже на един разрушен таван в центъра на печалния град. Беше един от най-бедните периоди в живота ми. Аз пиех, тя се друсаше. Таванът беше неописуемо мръсен и малък. Все пак ни беше добре. Дори много добре. Както всяка от жените ми, тя беше легендарна. (Дори прекарах тази нова година с нея, беше вълшебно, на един от купоните, който посетихме, някакъв пиклив адвокат я сваляше и я попита дали е сама, а тя му каза, че не е сама. И той я попита с кого е, а тя му каза, че е с Тома Марков. А той възкликна: „Кой е тоя Тома Марков?”, а миличката ми принцеса му каза, че самият факт, че споменава фамилия, е показателен.) Три от прекрасните си стихосбирки съм написал за нея. Беше ни добре.

Но съвременният свят е странен. Неговата задача сякаш винаги е да скапва нещата. Да ги скапва по банален и предсказуем начин. Обидно е така да се живее!

Аз започнах да изневерявам. Това никога не ми е било проблем, само дето вече не ме кефи.

Никой не разбра, че изневерявам. Винаги съм се стараел да бъде така. А моята тогавашна фея също реши да го направи. И го направи с човек, стоящ на една ръка разстояние от нас. Един долен обущар, който бил специалист по това да се намърдва между добре стоящи двойки. Самият баналитет на ситуацията ме подразни неимоверно. Ударих й няколко солидни шамара.

После се чувствах ужасно.

Сънувах сън. Лежа в мизерния таван. Юли е. Ако навън е 36 градуса, вътре в тавана е 63. Лежа в мръсния таван, на мръсния матрак. Облечен съм само в мръсни боксери. Потя се като свиня. Чета (какво друго) „Сбогом на оръжията” от Ърнест Хемингуей.

Едри капки пот падат върху страниците.

Гаджето ми го няма, няма го от поне осемнайсет часа. Усещам как леко полудявам. До такава степен полудявам, че съм на път да се усетя, че сънувам. В този момент на вратата на тавана се почуква. Тя е, казвам си, тя е. „Влизай, викам, кво чукаш такава?”. Никой не влиза. Аз съм куул и си лежа с Ърнест. Пак се чука. „Влизай, викам, не ми се става заради курва като теб.” Никой не влиза, но пак се чука. Ставам рязко, отварям вратата и в тавана влиза НДК.

Това е. Не че чрез този сън съм платил сметката си, не. Но поне научих: човек прави грешки, това е нормално. Ненормално е да ги прави два пъти!

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара