Когато бях по-малка, даже можем да кажем, девойка (което според дъщеря ми съвпада приблизително с времето, когато по земята са ходели динозаври и все още не е имало цветна телевизия), една близка моя роднина в разговор обясни на дъщеря си, на мен и на по-голямата ми сестра, че сега, навлизайки в територията на женствеността, всъщност не е нужно винаги да казваме „да” на момчетата. Че ще има хора, които ще се опитват да се възползват от разнообразни наши комплекси, страхове и притеснения – че не сме достатъчно хубави, че не сме достатъчно желани и популярни, че не сме „като всички”… Тогава тоя разговор ми се стори абсурден, смешен и напълно не на място. Защото всеки знае, че възрастните очевидно нищо не разбират и освен това, как изобщо могат да знаят, когато по тяхно време тия неща още не са били измислени?!
После пораснах. Станах почти смислен човек. В някои отношения бях по-умна от връстниците си; в други бях далеч зад тях. Полирах и усъвършенствах социалните си умения, собствената си персона, ума си, както всички в преходната възраст между юношеството и света на възрастните.
И разбира се, като всички на тая възраст
смятах, че зная далеч повече, отколкото всъщност знам
Връзките ми винаги са били с леко доминиране от моя страна. Вероятно поради характера ми, любезно описан от прабаба ми, която не помня, но всички роднини помнят и постоянно ми разказват, като „голям урсуз”. Аз съм по-благосклонна към себе си, разбира се, затова се охарактеризирам по-скоро като „донякъде инат”. Но по добрия начин, естествено (има и добър инат, нали?).
По това време учех далеч от дома. По закона на всемирната гадост попаднах във връзка, която ме върна обратно в първи клас. Леко, неусетно, едва-едва, малко по малко се озовах в задушаваща грозна връзка, в която се оказах това, което никога не съм очаквала да бъда: жертва.
Аз – умната, социално умелата, общителната, знаещата толкова много неща за живота и хората (ама разбира се!) В първи курс седях у дома, готвех манджи и чаках да се върне приятелят ми, обикалящ с компания, а ако отворех вратата в общежитието на непознат човек, почукал да попита нещо, ми вдигаше бесни скандали как може, хвърляше посуда по стените и описваше всякакви ужаси, които ще ми се стоварят сега от банда непознати хора, които очевидно е привлякло безхаберното ми поведение. Аз слушах, мълчах и се съгласявах.
Стокхолмският синдром не е измислица, момичета.
Той действа, работи и успешно превръща жертвите в още по-големи жертви, без дори да го разбират.
На мен ми отне известно време да си дам сметка в какво съм се забъркала. Да осъзная, че такава задушаваща връзка не е добра. Че отнема много повече, отколкото ми дава. Да си дам сметка, че вербалните ексцесии са също форма на насилие. И да реша, че тая работа с жертвата не е за мен.
Край, му казах. А той извади нож – да ме коли. Като в драматичен латиноамерикански сериал, но ефектът леко се загуби и залитна към комичност, понеже поради естеството на учението ни, ножът беше макетен. Както и да е, дори с макетен нож не е забавно да те гонят, а нямах къде да отида, без да се излагам – тая дълбоко вкоренена в нас идея за „какво ще си кажат хората!”, добре подсилена от остатъците от стокхолмския ми синдром.
Успя да ме догони насаме, каза –
сега, щом няма да си моя, ничия няма да си, защото никой няма да те обича така,
както аз (понеже се подразбира, че единствената правилна любов е тая, придружена от заплахите с нож, бил той и макетен). След това реши да се доказва и като мъж – да видя аз. Но аз повече не исках да гледам. Запуши ми устата с ръка да не викам, ако случайно реша, а аз вместо това реших да го ухапя. „Ухапи ме, де!”, с леко злорадство ми подхвърли, непознаващ що е то истинска амбиция. Събрах си зъбите много добре – да знаете, кожата на дланта е трудна за отхапване, но може, постижимо е! Ефектът беше изненадващ и за двама ни. Аз изплюх насреща му голямо парче отхапана кожа. Той викна от болка и изненада, шашна се при вида на бликналата кръв, „какво направи!”, а аз тръгнах да търся лепенка да го превързвам, обзета от стрес и паника.
Всичко завърши неочаквано – след вербалния и емоционален тормоз, последвани от макар неуспешен опит и за физически такъв, аз реших да потърся познат на познат, за който знаех, че има „връзки”. Такива бяха годините, на мутри. Човекът не беше мутра, но имаше познанства и беше поел отговорност за мен, така че остави семейството си и излезе през нощта, да се срещне с мен, да изслуша истеричния ми рев и да дойде обратно до общежитието.
Докато отивах към срещата, бившият ми ходеше след мен, гушнал превързаната си ръка и нареждаше ту увещания, ту заплахи, ту самосъжаления за несправедливия свят, обърнал се срещу него.
„Стига, спри! Какво искаш да направя! Искаш ли да се самоубия?!”
Аз, вече изцяло обзета от бяс и справедлив гняв, се врътнах лице в лице с него и изстрелях, „да”. Това го смути, не му влизаше в плановете нищо различно от това да съжаля и да се върна обратно, остави ме и си би камшика нанякъде. После в общежитието познатият на познатия не го намери, но предаде на съквартиранта на бившия ми това да не се повтаря, придружено с дискретно показване на оръжие, скрито в кобур на кръста (знам, знам… но – такива бяха времената, ако сте над 30, ги помните и лично). Съквартирантът на бившия ми беше кротък човек, по-голям от нас, с жена, дете и още ми е неудобно как се притесни и стресна. Но съобщението беше предадено. Бившият ми повече не ме доближи, нито говореше с мен; общите ни познати ни редуваха при общуване.
На следващия ден се чувствах като победител, завоювал огромна победа – собствената си свобода. Мислех, че след всички стресиращи събития ще бъда смачкана, объркана, потисната… но не – чувствах се прекрасно, силна, умна, независима, умела, можех да направя всичко, което си поисках!
Такива истории има много.
Около нас хиляди и хиляди жени живеят целия си живот в подобни грозни взаимоотношения, изпълнени с вербално, емоционално и физическо насилие. Често не ги виждаме, нито пък подозираме какво се случва между четири стени. Тази моя връзка, макар продължила само няколко месеца, ме научи на много важен урок. Колко е важно не само да бъдеш себе си, но и да се пазиш да си такъв. Да не допускаш да бъдеш въвлечен в потиснически взаимоотношения, още повече че повечето хора, също като мен, влизат в тях доброволно и с отворени очи.
Оттогава насетне развих в резултат свръхпротективност към собствената си любима персона. Не допускам насилие над себе си под никаква форма и съм готова да се боря със зъби и нокти срещу него, буквално. И
не ме е страх.
Но ме е страх за дъщерите ми. Като жена, майка на две момичета, не мога да не се плаша за тях. Не зная кой е най-добрият начин да им помогна да научат тези трудни, но важни неща. Всеки ден се чудя дали им давам достатъчно. Дали им казвам всичко нужно. Дали им обяснявам с точните думи защо не е окей да допусне човек друг да се подиграва с него, да го тормози.
Че и думите са вид тормоз. Използвани успешно, водят до лоши, болезнени последици. Че от думите лесно се стига до дела.
Насилието има много лица
Може да се крие под формата на съученици дори в началното училище, които тормозят по-лабилните емоционално, тези, които ще поддадат. Може да бъде маскирано като „приятели”, като роднини, които грабят с пълни шепи от живота, сритвайки настрана тези, които не могат да се защитят от грабителството им. Може да дойде под формата на хулиганите в гимназията, с които човек или се съюзява, сам ставайки им поддръжник, или се превръща в пречка на пътя им. И не на последно място: насилието твърде често се крие в ежедневието ни, маскирано на пръв поглед като любов.
Аз все така не зная кой е най-добрият начин да предпазя момичетата си. Бърша сълзите на едната, слушайки поредната история за ‘приятелка’, която я обижда и подиграва, после я прикотква обратно, за да я нарани отново на другия ден и както и да опитвам, виждам, че явно сама трябва да стигне до изводите, до които аз съм стигнала навремето сама. Че някои връзки не си струват. Някои приятелства и отношения са такива само на думи. Някои хора не си струват. И понякога, за да се съхрани, човек трябва да се бори със зъби и нокти. Да съумее да се изправи и да каже, „стига толкова!”.
Да каже „не”.
0 Коментара