Връщайки се в детството, си спомням, че никога не са ме привличали игрите с предмети, в случая куклите. Като всяко малко момиченце, разбира се, и аз имах кукли, но винаги предпочитах игрите “на живо”, с живи хора, с останалите деца – криеница, гоненица и всички останали детски забавления. Никога не ми се е искало да дундуркам и обгрижвам някаква кукла, така както повечето момиченца се вживяват в ролята на майки. Затова пък дипломната ми работа е посветена изцяло на възприемането и емоционалното въздействие на кукления театър при децата.
Откъс:
Кукленият театър е най-въздействащото изкуство върху децата, защото обединява изкуството и играта. Той е близък на децата и със своята миниатюрност и камерност. Това напълно съответства на обхвата на детското внимание, както и желанието на детето да живее и играе сред малки вещи и предмети, което по своеобразен начин удовлетворява потребността му от самоутвърждаване. Нагледността на кукления театър изпълнява едновременно познавателни и естетически задачи. Куклата не е просто кукла, а жив образ, персона, която плаче и се смее, а детето я възприема не като художествено изображение, а като реално лице, на което то съчувства, и затова не бива да искаме от него да заема позицията на пасивен наблюдател и зрител. Когато куклата го провокира, то иска да я пипне, да й помогне или поздрави.
Куклата трябва да носи визуално вътрешните характеристики на героя, а те винаги са човешки. За децата изкуството не е условно отражение на действителността, то е самата реалност или неин двойник. Когато гледат куклен спектакъл,
децата вярват на героите от приказките,
чиито образи са претворени от актьорите на сцената. За тях понятието “актьор” не съществува, той е изместен от героя. Детето участва във фантазния свят на кукления театър с цялото си същество, то все още не е в състояние да разграничи двете неща: изкуството – от реалността, реалността – от изкуството.
Детството е възраст не само на въображението и мечтите, но и на действието, на искрените чувства и доверието. Детството е възраст на играта, а тя е невъзможна без свободата и творчеството на участващите в нея. Такъв би трябвало да бъде и неговият вълшебен партньор – свободен и фантазиращ, но и действен, отговорен, уважаващ и нежен, но също искрен и правдив творец. Детството се нуждае и очаква не снизхождение и слизане до него, а изкачване и уважение. А уважаваните и обичани деца са благодарни същества.
0 Коментара