Не зная защо приех да пиша за нея. Бяха изминали толкова много години от детството. От онзи миг, когато я видях за първи път.

Не помня кой ми я подари. Не помня и повода. Помня, че ми се видя като видение от приказките. В онзи сив и еднообразен свят на еднаквостта, където куклите бяха винаги от евтина пластмаса, с червендалести бузи като руски матрьошки, с безизразни стъклени очи и сламени коси, тя беше тайнствената непозната, гостенката от далечна екзотична страна. Слаба, смугла, с дълбоки зелени очи и дълга черна коса. А роклята, още я помня, от розово кадифе, поръбено с черна дантела. На дългите си слаби крака носеше семпли ниски обувки. Помня, че толкова се захласнах по нея, че не знаех как да я нарека. Обичайните имена за кукли някак не й прилягаха. Тя носеше непознатото дотогава за мен очарование на един друг свят, неизвестен, но магнетичен дори само с факта, че децата там си играеха с такива кукли.

Нарекох я София Лорен. Без да имам и представа за самата актриса.

Просто майка ми беше гледала филми с нея и в онези смутни години беше имала шанса да пътува до Милано при нейни далечни роднини. Оттогава всичко хубаво за нея, а оттам и за мен беше свързано с Италия.

От този ден нататък винаги бяхме неразделни. Аз и моята София Лорен. Тя стана най-близката ми приятелка, онази, с която споделях съкровените си тайни, детски мечти и разочарования. Копнеех да приличам на нея. Да имам нейната грация, загадъчност, която те правят различна.

С годините разбрах, че да бъдеш различен е лукс. Голямо изпитание, което има своята цена. Човек или я приема и я плаща, или избира по-лесния и по-безопасен път, този на „златната среда”, както казваше баба ми. Но той също има своята цена. Цената на това да приемаш съдбата, а не да я правиш.

Подарих куклата на децата си.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара