Есенни печурки

Едно, две – вдишваш. Три, че­тири – издишваш. Така уж човек не се изморявал. Някои пък уми­рат за правила – да ги измислят и да ги следват. Сто и двайсет го­дини искат да живеят.

Малина ускори крачка. Сега двамата старци сигурно са пусна­ли подире й погледи като хрътки. Още щом ги застигна по пътека­та, лепнаха по една туристическа усмивка на обгорелите си лица и взеха да я съветват: много била запъхтяна, файда от такава екскурзия нямало. Тя да не се сърди, че й дават акъл, не се познават наистина, но те са туристи от половин век и ще й кажат – ритмичната крачка е всичко. Като природните ритми – всичко претеглено и премерено. Няма умора, има дълголетие.

Тя ги остави е една полуусмивка. Раз-два, три-четири. Глупости! Най-много да ти изскочи сърцето от усилие да го вкараш в ритъма. Ритми… Първо детството, после младостта, после припреният ритъм на любовта, монотонният ритъм на брака… А сега – аритмия. Разводът е антиритъм. С екскурзии ли да го лекуваш, раз-два ли, с какво?

Не беше се качвала в планината от ученичка. Омъжи се на осемнайсет, а детето вече е в тре­ти клас. Него Камен всяка неделя го водеше при майка си на село, а с тях трябваше да ходи и тя. За приличие. Мъжът й, разбира се, не я караше насила, но тя не мо­жеше да допусне да я одумват в оня род и в онова забутано село, затова винаги тръгваше с него. Едва последните месеци преди развода ги оставяше сами с дете­то. Преди това мърмореше, поня­кога натякваше за жертвата, коя­то прави, но сега му наговори всичко накуп. Че нямаше свой живот, че си опропасти младост­та, че се отказа от всичките си привички, от всичките си интере­си заради него и заради детето.

Нито следване, пито прияте­ли, пито екскурзии и ресторанти.

И ансамбъла остави, и всичко! Той отваряше уста да й припомни, че не е искрена, че тия неща ги имаше и сега, но вече не й сти­гаше дъх да ги грабне наведнъж, защото ако се откажеше от едно, с две нови го заместваше. Все й беше малко и все й беше празно. Казваше й го спокойно, без жела­ние за кавга, а тя си обясняваше спокойствието му е гузността заради другата. Тогава го подхва­щаше отново:

– Всичко пожертвах за тебе… А ти, за някаква си… Поне да бе­ше по-хубава от мене или по-мла­да…

Опитваше и така, и така. С об­винения и молби, с крясъци и унижение. Каза му даже, че вече е претръпнала, може да понесе измяната му – нека ходи при другата! Година-две – ще му мине. Само да не се развеждат. За­щото детето… хората… Нека всичко остане така, тя няма да му пречи. Пожертвала е толкова, ще пожертва и гордостта си.

Тогава той стана и с най-тихия си глас, е най-тъжния си глас й каза:

– Ти можеш да пожертваш всичко, на което не държиш. Знам. При това го правиш ефект­но, за да го оценят. Но да се откажеш от нещо, което ти е скъпо – на това не си способна.

Тя скри стъписването си с кря­сък:

– А онази способна ли е? – Камен събра вежди и я поглед­на студено.

– Не се сравнявай с нея! – по­сле се овладя и хвърли през ра­мо: –  Да, способна е. Затова…

– Ха-ха! – изсмя се Малина, за да заглуши думите му и да не чуе: „Затова я обичам.“ Смехът й горчиво заседна в гърлото.

Тая cедмица мина последното дело. Всяка неделя детето ще бъ­де с баща си – на село, разбира се. За пръв път Малина не искаше да остане сама. И за пръв път след толкова години тръгна към хижата. Задмина много хора. Ли­цето й гореше. Искаше да удави мислите си, да не вижда, да не чу­ва. В какво сбърка, в какво?

Из­превари всички и когато пътеката се белна отпреде й, пуста и спо­койна, с гора откъм града и поля­ни нагоре, намали ход. Есенното слънце туптеше в бузите й, жаре­ше раменете й, нахлуваше в уши­те й с птичи песни. Трябваше да се измъкне от тая дупка, да се отърси от миналото. Животът е хубав, хубав е!… Даже извика. Ето, и истерична става. Не бива да е сама. Да имаше поне с кого да поговори. Къде останаха оне­зи старци с ритмите? Не, няма да ги чака. В хижата все ще има хо­ра, просто да чуе човешки глас.

Беше най-старата хижа в тая планина. Малка, с две колони и масички отпред. Градът се мержелееше долу в мътното. Тя пое дълбоко въздух и пак я обхвана онова познато от младостта чувство, когато погледнеше град­ската сивота отвисоко. Тук е ис­тината, хора, мислеше си. Защо са всичките ви ежби, всичките ви страсти, цялото ви препускане? Мъгла. Сякаш ви няма в нея. Струва си да живеете само зара­ди слънцето, заради тоя простор. А когато не ги виждате или сти­гат до вас през тонове мътилка, не е ли смешно да приемете всич­ко на сериозно?

Поразходи се наоколо и хлади­ната на склона плъзна по тялото й. Наметна отново якето и влезе вътре. Поръча си една чорба и приседна на първата маса. Не бързаше да яде. Гледаше аромат­ната пара, която трептеше от дъ­ха й, и си почиваше. После до­йдоха старците. Заситниха с чи­нии към нейната маса и когато им кимна, припряно заизваждаха от джобовете си сандвичи, варени яйца, ябълки. Малина поддържа­ше разговора, а от време на вре­ме несъзнателно отправяше поглед към прозорчето на шубера. Там се показваха ту жената, ту мъжът, подаваха на туристите едно-друго, приемаха празните съдове. Никаква нервност не за­беляза у тях. Бяха мили с хората и спокойни като октомврийското слънце. Защо я заинтересуваха тия обикновени хижари, петнай­сетина години по-стари от нея и сигурно с вече големи деца? Мъ­жът беше облечен в пуловер от домашна разплитана прежда с какви ли не цветове. Косата му едва белееше тук-там, а очите му пронизваха като хайдушко под­свиркване. Женицата, русолява и оправна – в което и столетие да я пуснеш, все ще свърти дом с кротките си очи.

Старците, разбрали от погледа й, че не ги слуша, поясниха уж между другото:

– Ако не са хижарите, загина­ли сме. Без бобец и горски чай тая пътека тревясва… Ама и те без нас са загинали!

– Защо? Какво им е? – не сдър­жа любопитството си Малина.

– Ами… Такова едно положе­ние – модерно. И двамата са разведени, парени са, та не щат да подписват. Събрали се и чак от не знам къде си дошли тук. От одумки ли да се скрият, от друго ли – те си знаят. Та хижата им е всичко.

Малина изпъна тяло и стрелна с поглед прозорчето. Всеки разго­вор за развод я напрягаше. Значи и този е оставил жена и деца, а тая кротушка е сменила жена му! Все същата история – навсякъде. Хора планинари, мислиш си, всичко край тях трайно, уравно­весено, пък и те…

Тогава ги видя отново през шу­бера. Бяха седнали да обядват на другия край на кухнята, един сре­щу друг. През малкото прозорче се виждаха само част от лицата и ръцете им. Ядяха с пръсти. Взе­маха нещо от един тиган, еди­ният отхапваше и остатъка пъха­ше в устата на другия. После вто­рият посягаше и половината от своята хапка даваше на първия. Отчупваха и хляб и всеки слагаше залъка в своята уста. Малина по­стоя така втренчена. Не можеше да откъсне очи от ръцете, които се кръстосваха над масата. Пред­стави си своя Камен да храни та­ка другата и прихна нервно:

– Големи хора, пък се вдетиняват!

Старците я погледнаха благо. ‘

– А, не е туй, дето си мислиш. Не е закачка. Ами гъби ядат. Доньо ги бере по поляните.

– Какво като са гъби! — на­дигна глас Малина. — На гимна­зисти ли трябва да се правят! Глезотии…

– Той, Доньо, разбира от гъ­би, но може да се случи някой двойник – затова. Да не го изяде един от двамата, та да се отрови, а другият да остане. Пък хижа е, далече от болници. Затова делят гъбките – всеки да кусне от вся­коя.

Малина грабна нещата си, сбо­гува се набързо и изскочи навън. След мрака на хижата слънцето прободе очите й. Поспря на по­лянката. Тя никога не би могла така – да хапне от отровния за­лък на другия, за да го последва. Може би това е, заради което Ка­мен… И я парнаха думите му. „Не си способна да пожертваш нищо, което ти е скъпо.“

През страничния прозорец на кухнята ги видя отново – притихнали и защитени от всичко с най-силната противоотрова.

Малина възви по пътеката и внезапното й хлипане потъна в лещака.