Всеки Божи четвъртък мога да тръгна за Истанбул.
Това е денят, когато за този космополитен град се отправят автобусите с щастливци от варненската ул. „Антим I“ за дву- и тридневни екскурзии. Знам им маршрутите, спирките по пътя, знам как ще се събудят малко преди границата и ще спят до влизането в мегаполиса, как ще се дивят на размерите му и ще потънат в звуците и аромата на пробуждащия се петъчен град.
Правила съм го само четири пъти и ми е крайно недостатъчно. Способна съм да спретна минимален багаж – четка за зъби, очна линия и кат дрехи, за броени минути, стига някой да ми каже „хоп“. Няма друг подобен град в света – поне в познатия ми до момента свят, който да ме привлича с неговата сила. Истанбул има собствена гравитация и аз съм й се отдала безпрекословно, убедено и с наслада. Той е Цариградът на моята география, алфата на познанието ми за света.
Първата ни среща с някогашния Константинопол беше в пети клас, когато за една ваканция изгълтах трилогията на Фани Попова-Мутафова за Асеневци. В резултат имах много жива представа за първия град на три империи – Византия, Латинската и Османската. Ясно виждах великолепието му, към което са се стичали „ромеи, пизанци, фръзи, генуезци, ломбардци, арменци, славяни, кападокийци, алемани, северняци, сирийци…“ Знаех за Хиподрума, Златния рог, Света София и двореца Влахерна, за непревземаемите уж крепостни стени.
Най-силно бе нетърпението ми да видя с очите си „Света София“, да разбера дали и днес „сто сребърни полилея висят на вериги от сребро. От трепета на хилядите бели вощеници по мраморните стени, по стъклената мозайка на сводовете, по стълбовете от сребро, яспис и порфир играят живи светлини. Вълни благоуханен тамян развяват сини була из въздуха. Тихо се издига църковният хор към огромния свод“…
Така беше.
Без църковния хор, но напълно магично усещане за вечност. Краката ми почти се подкосиха, когато пристъпих през изтъркания от милионите преди мен праг на Ая София. Мисълта, че съм една от тях, е равнозначна на благословия, каквато нямаше как да получа в някогашния храм. Мястото затвърди у мен убеждението, че няма по-голяма ирония от тази на историята. Старанието, с което някога завладелите Константинопол османци са заличили с вар цялата иконопис по стените на Света София, се е оказало дар за поколенията шест века по-късно. Варта, оказва се, е консервирала за нас измайсторените в далечното минало от злато, полускъпоценни камъни и мрамор мозаечни образи на светци и императори.
Благословия беше и мой гид в първото ми пътуване из града и миналото му да бъде Хюсеин Мевсим. Групата ни по Великден 2005 година бе посрещната от млад мъж с напевен български, огромни познания за история и дълбока почит към Атанас Далчев. Нямаше сграда, сокак или място, за което да няма любопитна история, да поднесе допълнителни подробности дори и за най-познатите обекти, а когато в автобуса отсечката от точка А до точка Б позволяваше да се говори за друго, нашият екскурзовод цитираше Далчев.
Част от магията на някогашния Цариград дължа и на него. При следващата организирана екскурзия бях разочарована, защото ни казаха, че вече не работи като екскурзовод. Призванието му, оказа се, е друго – днес той е литературен историк, автор на книги за Атанас Далчев, Петър Дачев и Никола Фурнаджиев и връзката им с Истанбул.
А екскурзоводите са важни. Убедих се в това като сравних организирано пътуване и такова от типа „самодейност“. Моите пътувания са предимно познавателни, рядко ходя на почивка, и местен водач в неизвестното е най-добрият ми приятел. Разбира се, в Истанбул естествен гид в опознаването на града бе и небцето ми. То ме заведе на сладки, хрупкави, ароматни и лютиви места, към които сърцето ме влече и до ден днешен. Разходката из Капалъ чарши и Египетския пазар е задължителна дори за човек като мен – неумеещ да се пазари, само заради насладата от толкова цветове, вкусове и аромати, гарнирани от приятелското „о, комшу“ при всеки разговор.
Истанбул ми предстои. Знам, тъй както знам, че скоро е четвъртък.
0 Коментара