Ангел Игов е писател, преподавател в Софийския университет, литературен критик, преводач, журналист. Носител е на многобройни награди, сред които – за литература „Христо Г. Данов“ и за превод „Кръстан Дянков“. Следа в съзнанието на съвременния читател оставят романите му „Кратка повест за срама“, „Кротките“, „Фини прахови частици“, изследването „Знамена и ключове: поетика на епиграфа“, както и преводите на автори като Толкин, Умберто Еко и Иън Макюън.
Прието е, че литературата е изкуство. Образованието изкуство ли е?
Не в класическия смисъл, предполагам, но има и елемент на изкуство в него. Една част от преподавателите може би сме донякъде неосъществени актьори. Или поне храним в себе си някаква актьорска жилка, защото в това да застанеш пред публика, да уловиш и задържиш вниманието ѝ, да направиш преподавания материал интересен за публиката, има актьорски елемент.
В стихотворението „Книгите“ Атанас Далчев подсказва цената на обичта към писаното слово. Забелязали ли сте, че има много щастливи хора, които не четат книги?
Е, разбира се. Не е нужно да четеш книги, за да си щастлив. Даже – кой знае – може би пречи донякъде. Четенето на книги прави живота по-пълен. Това не означава непременно по-хубав, но просто по-съдържателен. А колкото до Далчев, мисля, че все пак има известна ирония в това стихотворение. Ако се вгледаме в живота на самия Далчев, не изглежда като че ли е изгубил света заради книгите. Такъв риск принципно съществува – да. Но все пак мисля, че книгите по-скоро помагат в опознаването на света, отколкото пречат.
Точността или свободата води до успешния превод?
И двете. Един текст ще изисква повече точност, повече придържане към оригинала, друг текст ще предполага по-творчески решения и повече свобода. Това е нещо, което казвам на студентите от самото начало – че няма една рецепта за превеждане.
Водили сте радио и телевизионни предавания. Кое е средството за комуникация на бъдещето според Вас?
Кой знае! Допреди десетина години никога не съм очаквал, че например подкастът ще стане толкова популярна медия. И че съвършено ще промени радиото. Нито пък съм очаквал, че дистанционните видео връзки ще се употребяват толкова често и хората ще започнат да се държат естествено в тях. Така че е трудно да се предвиди. Кой знае какво ще изскочи, когато вече стигнем до неща като добавена реалност. Може би един ден ще ходим действително с очила и ще прокарваме ръце по виртуален екран. Надявам се самите форми да не влияят чак толкова на общуването само по себе си.
Задължително ли е красив свободният ум?
Ако налагаш своето мнение, агресивен си, или пък убеден, че то е толкова важно и правилно, съвсем не означава, че си свободен. Даже напротив – по-скоро си в плен на заблуда или агресия, в някаква степен манипулиран. Мисля, че свободният човек винаги оставя някакво място за съмнение. Винаги оставя пространство за възприемане на чуждото мнение и съвсем не е чак толкова убеден в непоклатимостта на вярваните от него неща. Свободният човек, освен всичко друго, е свободен да се променя, той може да научи нещо ново и да промени мнението си. А пък дали всъщност живеем в свят, който става все по-свободен, аз започвам да се чудя. Вече от доста години насам наблюдаваме реакция в обратна посока. Виждаме известен стремеж към отнемане на свободи. Не съм сигурен в коя посока ще отиде махалото и докъде ще стигне, но ясно се вижда, че има напрежение по тази линия – докъде може да стигат свободите – къде точно е границата, до която моята свобода навлиза в твоята. Докъде се простира отговорността, която идва със свободата. Това е много важно, защото свободата неминуемо трябва да носи отговорност. Ако ти си свободен да решаваш и да изразяваш мнението си, да извършваш важни неща, това влече със себе си отговорност.
В такъв случай може ли да кажем, че свободата е илюзия?
Пълната свобода е една илюзия, защото ние винаги сме в някаква среда, в някакъв контекст. До голяма степен сме продукт на една или друга култура, на определени нагласи, съобразяване с обществото, така че не може да става дума за пълна свобода. Мен повече ме интересува вътрешната свобода. Човек се съобразява с другите, поне би трябвало. Въпросът е свободен ли е вътре в собствения си ум – собственият му дух да е свободен, отворен, открит, търсещ.
Новата Ви книга „Знамена е ключове: поетика на епиграфа“ не е роман, а изследване. Ако епиграфите в любима книга представляват за читателя един вид метасписък с ценни заглавия, какво е писателят – проводник на идеи или двигател на идеи?
Хм. Може да бъде и двете. Едното не изключва непременно другото. Писателят е двигател на идеи, но тези идеи не са непременно оригинално негови. Те идват от някъде и по-скоро кристализират през писателя и неговото писане.
С коя известна личност бихте се радвали да споделите чадъра си в дъждовен ден?
С Орфей. Не бих имал нищо против да го чуя и ако мога да го опазя от лошите неща, които са му се случили. Хората на изкуството понякога са толкова безпомощни, раними, че имат нужда някой да ги пази. Сами не умеят.
Какво ще стане със света, ако интернет изведнъж спре завинаги?
Факт е, че светът без интернет не беше по-лошо място. Не знам дали беше по-добро, но в никакъв случай не беше по-лошо. Изобщо, когато се върнем назад в историята, понякога се удивляваме от това как толкова много неща са били възможни и хората са ги вършели, без да разполагат със съвременните технологии. Ако се върнем в дълбока древност, ще си дадем сметка какви пътешествия са предприемали хората. Ако утре останем без интернет, бързо ще си припомним старите начини за комуникация. Няма да бъде чак такава трагедия. Ако интернет спре, на мен лично ще ми липсва огромният свободен достъп до музика и книги. Мисля, че това в крайна сметка е най-ценното в него – достъп до плодовете на световната култура.
Как бихте убедили тийнейджър, че ръкописното писане не е отживелица?
Давам си сметка колко рядко аз самият пиша ръкописно. Това не е много хубаво, просто защото на чисто психологическо ниво писането на ръка е важно. То стартира неврони в ума, които е добре да се използват. Но може би писането на ръка ще стане като специално упражнение – нещо, което правим отвреме – навреме, именно за да раздвижим не просто ръката си, а и мозъка.
Един герой на Джулиан Барнс твърди, че историята е точка, в която се пресичат несъвършенствата на паметта и пропуските в документацията. Парлива тема ли е историята ни около 9 септември, която сте засегнали в романа „Кротките“ по един лек и точен същевременно начин?
Благодаря. Темата определено е парлива. За това говори фактът, ако не греша, че друг роман за тези събития не беше писан на български. Има исторически съчинения, има журналистическо, репортажно писане, но художествен роман като че ли нямаше директно насочен към събитията от Народния съд. Така че явно темата е парлива. От друга страна, когато излизаше книгата, аз очаквах, че е възможно да предизвика някакъв скандал – и двете спорещи страни да се раздразнят, обидят. Не стана точно така. Това от една страна може би говори, че сме надмогнали емоционалната болка от тези събития. От друга, може би – че не се интересуваме достатъчно. Има още много неща от нашата нова история, които чакат своите автори и своите книги. Ето в момента всички са толкова настръхнали по темата с Македония. Това е част от новата ни история, за която аз бих искал да прочета художествени книги, или може би да напиша някой ден. Мисля, че писателите имат отговорността да пишат по тези теми, да разкажат историите, дори и с риск да нагазят в някое опасно място.
Всъщност една от големите теми в романа не е ли човешката съвест?
Точно така. Аз от там тръгнах. Интересуваше ме именно проблемът за съвестта. Как са стояли нещата за младите хора, които са раздавали смъртни присъди – какво ги е водило, какво ги е мотивирало, как биха се чувствали след това в една вече друга, успокоена ситуация.
Добра идея ли е хората да заселят други планети?
Не съм чак такъв почитател на човечеството. Не съм убеден, че бих искал да го видя разселено и по други планети, защото не знам каква ще я свършат. Дали няма да ги съсипем изключително бързо. Иначе ние виждаме и чуваме напоследък подобни идеи. Например Илън Мъск говори, че е съвсем реалистично само след няколко поколения да изнесем мръсни производства от Земята на Луната или по-далеч. Това може би е теоретично възможно след няколко поколения, но не съм убеден, че би било за добро.
0 Коментара