Делничен ден, взела съм си отпуск, защото имам излизане по задачи. Синът ми (7 г.) не е на училище в този ден и му казвам, че се налага да ме придружи. Той ми отказва, опитвам се да разбера защо и след няколко разговора, които не водят до никъде, заявявам, че за мен не е вариант да го оставя сам у дома.

Започвам да се приготвям да излизаме. Когато съм почти на вратата, виждам, че него го няма и разбирам, че се е скрил, защото не иска да излиза. Претърсвам къщата няколко пъти, викам го по име, но не го намирам. В мен се надига познатото усещане за безсилие за това, че отказва да ми съдейства.

Накрая го намирам, свит на кълбо в гардероба. Трябва да е бил много изплашен. В този момент обаче ме залива вълна от гняв и го удрям, крещейки, че ми губи времето. Синът ми тръгва с мен, объркан и разстроен. Разбира се, после идва чувството ми за вина и на спирката му казвам: “Съжалявам, че те ударих. Не беше редно. Бях много ядосана, но ти си невинен. Отговорността е моя.” Поемам своята част, но в

следващите часове и дни се осъждам за изблика си на гняв.

Защо ви споделям това? Защото, на първо място, като родители, почти ежедневно допускаме грешки в отношенията с децата си. Част от израстването ни е свързана с това да приемем, че не сме перфектни и понякога избухваме срещу децата си, дори е възможно да ги ударим в пристъп на гняв. Важно е да можем да поемем отговорност за реакцията си в този момент вместо да заявим “Ти ме ядоса”.

Нашите емоции са предизвикани от ситуация или човек, които ни натискат спусъка  (от англ.ез. – trigger), но отговорността за тях е изцяло наша.

Второ, поемането на отговорност ни дава възможност, когато нараним отношението с детето си, да можем да подкрепим отново в него

усещането за доверие и безопасност.

Малките деца са устроени така, че когато родителят ги изостави, удря, пренебрегва, унижава или обижда, те вярват, че това се случва, защото има нещо сбъркано с тях самите, не са достатъчно ценни и достойни за любов. Така се създава травмата на развитието и тя има корени именно във взаимоотношенията ни с хората, които са се грижили за нас в първите години от живота ни. И това е първичната рана за голяма част от нас, която носим и пресъздаваме през целия си живот, привличайки ситуации или хора, които да ни я отразяват, например

токсични взаимоотношения.

Травмата се случва, когато нещо е прекалено много за нервната ни система, и ние замръзваме, вместо да можем да се бием или да избягаме. Тази енергия на замръзване остава в тялото ни и има един важен аспект, тя ни ограничава в капацитета ни за действие в настоящия момент, защото реагираме от едно болезнено място в нас, което е зациклило в миналото.

Когато ударих сина си, бях едно безпомощно дете на 3-4 години, защото част от мен е останала емоционално на тази възраст, когато не е имало пространство за моите нужди, за емоциите ми, и не е имало с кого да говоря за това. Това е травмата на неглижирането, която се проявява в зрелия ми живот като безсилие, маскирано с агресия.

Агресията винаги прикрива безсилие.

Добре е, ако можем да развием състрадателно отношение към тази част от нас, която е останала на възрастта на детето, когато се е случила травмата, защото нуждата ѝ от любов и безусловно приемане е била неудовлетворена.

В терапевтичната модалност, в която се обучавам в момента (Compassionate Inquiry на д-р Габор Мате), в набора от въпроси, които терапевтът задава към клиента си, има следния: “Представи си твоето дете или друго дете на тази възраст. Представи си, че родителите му не обръщат внимание на потребностите и емоциите му. Как би се чувствало това дете? Как би израснало?”

На този въпрос повечето хора отговарят –

с усещането, че е само, че не е важно, че не струва.

Ето това е убеждението, което стои под всичките ни действия, когато някой ни натисне бутоните. Агресията е защитен механизъм, защото не искаме да чувстваме безсилието, което сме чувствали като деца, когато системно сме получавали посланието, че не сме важни за най-близките ни хора. Защото е било твърде болезнено да го чувстваме. Не сме имали друг избор. И това е адаптация, която е имала предназначението да ни подсигури оцеляване краткосрочно, но продължава години по-късно в зрелия ни живот.

Защитният механизъм на сина ми беше да се скрие в гардероба. Моят защитен механизъм – да го ударя, за да се предпазя да не почувствам безсилието си от това, че не ми се подчинява, от това, че е отделен човек с правото си да избира и аз нямам власт над него.

Ако в този момент можех да реагирам от мястото на 42-годишното си Аз, вероятно щях да кажа: “Ядосах се, защото се чувствам безсилна, а всъщност съм тъжна, че не ми съдействаш. Но това няма нищо общо с теб.” И още по-вероятно щях да проявя любопитство към това защо иска да се скрие, да го прегърна, да валидирам правото му да се страхува и да го попитам от какво има нужда. Това е автентичното свързване, което идва от място на готовност самите ние като родители да застанем уязвими пред децата си.

За да растат емоционално подхранени, децата имат нужда да бъдат безусловно приети във всичките си състояния и емоции. Това не означава винаги да одобряваме поведенията им, а просто да бъдем с нагласата, че каквато и да е емоцията, те имат право да я чувстват точно такава в този момент. Да не ги осъждаме за нея. И също, да приемем личността им.

“Приемам те такъв, какъвто си. Не защото си отличен ученик, не защото си умен, красив, или послушен. А просто защото си ти. И когато си гневен, тъжен, уплашен, разстроен, те приемам и в тези състояния.” Приемам означава стоя с теб заедно със страха, гнева, болката ти и уважавам твоето право да ги чувстваш. А когато не успея да реагирам адекватно, поема своята отговорност за това и да се извиня и да поправя отношението ни.

Ние, като родители, имаме безценната възможност да се учим от децата си. Животът ежедневно ни среща с предизвикателства в общуването с тях. И ако можем да възприемем тези ситуации като уроци, ако си зададем въпроса: “Какво иска да ми каже животът с това? Какво мога да науча за себе си”, имаме възможност да излекуваме собствената си травма и да застанем ресурсни за децата си в пространство на зачитане, доверие и любов.

Сайтът на Марина Чомпалова

Facebook Twitter Google+

0 Коментара