Признанията на един обикновен Индохолик

Колкото повече пътувам из Индия, толкова по-осъзнавам, че не мога да живея там, но страстно искам да се връщам отново и отново.

Когато слязох за първи път на летището в Делхи и вдишах гъстия смог с вкус на облизани пет стотинки… аз се почувствах у дома. Лудост, а? Дотолкова, че при предложение за спонсорирано от Катарските авиолинии пътуване до Малдивите с полети в първа класа и петзвездни хотели, аз предпочетох да се гъчкам за своя сметка в икономичната класа към щата Мадя Прадеш и да опитам

прелестите на спален вагон в индийски влак.

При това запознанството с любимата ми държава не предполагаше взаимност. Бях гост на туристическия борд в щата Гуджарат за първия Шарад фестивал в пустинята Куч. Представете си безрадостна пустош, напукана като селска пета, върху която няма нищо освен безкрайна редица палатки. Е, с климатик и течаща вода, но трудно се побеждава 40-градусова жега. Без никакъв Тадж Махал или приветлив слон наблизо.

По-късно разбрах, че изборът на лунния пейзаж има две основания. Над него местните военновъздушни сили демонстрираха възхитителна аеро-акробатика с изпускане на цветни струи, без нищо да им пречи. С тях дори успяха да изрисуват сърце, пробито от стрела. Другият довод бе близостта с племената на Гуджарат, които продължават да живеят в пустинята Куч, а имената им се търкаляха в устата като причудлив бонбон – рабарри, мегвали, хариджан, джетс.

Докато им видях шевиците.

Американци се тълпяха около ръчно тъканите килими, везаните покривки и изящно бродирани коприни и се чудеха, че не си купувам. Ами защо да ги влача от хиляди километри, след като каретата на бабите около „Св. Александър Невски“ са същите?! Вгледа ли се българинът в гуджаратското везмо, започва да вярва в яростно отричаните теории, че с индийците имаме общ корен. Старинните ръкоделия у нас са досущ като метнатите върху раменете на жените рабарри забрадки. По пазарищата на хариджан се продават ивици за пришиване към деколтетата, които напомнят нашите галустници. Тъканите престилки на дежтс изобилстват от декоративни рози.

Празничните носии на мъжете са бели беневреци. За капак, единствено тук сервират студена супа от кисело мляко с краставици, чието име на езика гуджарати силно напомня таратор. А традиционният им сладкиш е варено с часове прясно мляко със захар – едно към едно българското бяло сладко. Та може би

някъде в гените ми дреме гуджаратски геном.

В пустинята Куч наистина посрещат хората по дрехите. И ги разпознават. По везмото си личи не само от кое племе е момата, но дори от кое семейство. „Иглата и конците са били четката и платното за самобитните художнички от племената”, разказва изследователят Самавада Марвада, с чиято книжка се сдобих на място.

Ей, ще вземат да излязат прави историците-еретици! Чекръците им са като нашите, становете – също, кройките на носиите повтарят половината от българските. С едничката разлика, че дамските отзад са с гол гръб, макар отпред да са напълно целомъдрени. Причината е в жегата, а дългите покривала за главите скриват плътта.

Тайните на шевицата се предават от майка на дъщеря, всяка е задължена да бродира по няколко часа на ден и да вложи душата си в своя чеиз. Защото само 3% от индийците не се женят по волята на родителите си. Често съпругът е определен още при раждането на момичето.

Но нещата не са оставени на уговорения сватлък – питат и звездите.

Задължително астролог прави хороскопи на двамата.

И чак ако прецени, че са съвместими, родителите им си стискат ръцете над невръстните главици. Разводът продължава да е голям позор, а „съжителството в грях“ – почти невъзможно. За изневяра се смята дори ако съпруг пие кафе с приятел от женски пол.

В Гуджарат мнозина свято спазват петте принципа на джайнизма: Не причинявай вреда на нищо и никому. Бъди искрен и благочестив. Не кради. Не прелюбодействай.  Не придобивай.

Последното обяснява защо не се притесняват от бедността.

А на мен в Индия тя ми изглежда естествена. Както и мръсотията.

Последните ми три посещения в Гоа, Мадя Прадеш и Керала (от общо десет) опровергават предразсъдъка за камарите боклуци и бездомниците от кастата на париите, които спят между тях. Там е нереалистично чисто. Впрочем, и работата с кастите е взела да се размива. Родителите няма да припаднат, ако изученото им дете доведе вкъщи приятел от по-долна каста, стига да е от състоятелно семейство или има

светъл цвят на кожата.

Това последното е толкова важно, че никой индиец не ходи на плаж и ако ще плува в морето, го прави с дрехите. А Боливуд продължава да промива мозъците чрез бледоликите си звезди. Аз нямам против, защото ставам вървежна мома старша възраст. Но само разведен или вдовец милионер би дръзнал да ме ухажва. Защо трябва да отговаря на тези условия? За първите две – ясно. Ако на хоризонта има съпруга, няма начин. Третата причина е, че у повечето индийци властва атавистичен остатък на респект към белия човек и трябва да имат голямо самочувствие, за да дръзнат да си помислят дори.

Преди малко споменах за последните си три посещения в Индия от общо десет. Не си мислете, че съм се побъркала по някой гуру, на когото давам всичките си пари и ходя окичена с мъниста. Ако имаше и у нас както в Америка дружество на анонимните едикакви си,

щях да съм отявлен индохолик.

Пристрастена съм да откривам непознати места, да се запознавам с нови хора, да продължавам с жалките си опити да разгадавам индийската душевност, да се стъписвам пред всяка очевидност.

Може би защото първото, което ме напуска в Индия е суетата. Отдавам се на чувството за свобода, прихванато от бившите хипита, които обикалят най-малкия индийски щат Гоа, развели коси върху мотопеди по бански, без да се замислят за бирените шкембета, разширените вени и целулита.

Съзнавам, че вероятно

Керала и Гоа са ми влезли под кожата,

защото са най-плавният начин да възприемеш Индия. Първият щат е „открит“ от Васко да Гама и в продължение на 100 години португалците са изнасяли подправки и са внасяли своята представа за култура и религия. След тях за около век  се нанесли нидерландците, британците се застояли дори по-дълго. А като добавим и преселението на щастливи в бизнеса си евреи, Вавилонската кула става пълна. Миш-машът от влияния е създал вълшебно усещане за  уважение към вярванията и привичките на другите. Затова мюсюлманин гордо ще ти покаже синагога от четвърти век, а индуист ще те заведе в натруфена като сватбена торта католическа черква.

Като прибавим пълноводните реки и езера, копринените плажове на Арабско море и тучната зеленина, Керала направо плаче човек да се пенсионира там. Още повече, че в столицата Кочи е къщата, в която е сниман филмът

„Най-екзотичният хотел „Мариголд“

с Джуди Денч и Маги Смит.

На място обаче се сепваш, че непременно трябва да се преселиш с половинка, която още не ти е омръзнала. Индийците може и да са приветливи и любопитни, но всеки се е залостил в капсулата на своето семейство и трудно създават близко приятелство.

В Гоа, където португалците са останали 450 години и са си тръгнали плачейки, е малко по-лесно да се впишеш, заради колониите от руснаци, англичани или местни с имена като Ещрела да Коща Албъкърки. Портото там е по-дъхаво от оригинала, а навремето е имало поговорка „Ако си видял Старата Гоа, няма нужда да ходиш до Лисабон“. И все пак ще си обречен на самота.

Затова, колкото и да съм пристрастена към Индия ще ходя и ще се връщам, докато силите ми позволяват. Защото вече е ясно, че няма да й се наситя. С онази неясна липса на логично обяснение за това, формулирана от Румяна Николова и Николай Генов в заглавието на книгата им „Никой не си тръгва от Индия завинаги“.

И аз в разхвърляните си мисли съм така.