Раждането на времето
В началото бил Големият взрив.
Както знаем от физиците-теоретици, едно свръхсуперхиперплътно топче не издържало напора на вътрешната си енергия и гръмнало. И се разлетял космически прах, завъртели се от него галактики, формирали се и избухвали звезди, даже вероятно отначало се сблъсквали честичко – когато били все още наблизо помежду си, а сега се смята, че Вселената се простира поне на пространство от 92 милиарда светлинни години. (Светлинна година е разстоянието, което изминава светлината със скорост 300 000 км/секунда за една година, или 9 460 730 472 580,8 км.) Това е немислимо огромно пространство по човешките мерки – най-близката до Слънцето звезда е Проксима Центавър, отдалечена на 4,22 светлинни години. Нейната светлина стига до Земята за 4.3 години (светлината на нашето Слънце стига до нас за нищожните 8.31 минути). Големият взрив се е случил според науката преди 13,73 милиарда години. И оттогава Вселената се разширява, галактиките се разбягват и – казват физиците – ще продължат да се раздалечават.
Да си представим, че цялото това невъобразимо пространство е населено само от един разум – човешкия. Лично аз не го вярвам, но много учени смятат, че сме девиация. През тяхната гледна точка можем да си кажем, че от някакви си има-няма нищожни двеста години някой въобще се интересува от подобни факти и теории. И каквото и да се е случило, колкото и да е било грандиозно – до появата на този интерес е било нещо в себе си (по Кант). Ако няма интерес към събитието, то не съществува на практика. Ако никой не се вълнува кога какво се е случило – все едно не се е случило. Вселената пак щеше да си я има като енергия/материя, но не и като време. Времето е плод на човешкия опит и ум.
С други думи, обективно Времето не съществува. Извън наблюдателя. То съществува само защото някой се съотнася към него. Иначе – обективно съществува ентропията (един от основните принципи в термодинамиката) и тя е нарастваща, като достига максималната си стойност при достигане на равновесие. Другото име на ентропията е хаос и тя е по-голяма, когато хаосът е по-голям. Това го знаем всички от личния си опит вкъщи, в работата и в живота си изобщо. Нека не ни подвежда благочестивата дума „равновесие”, щото в този аспект изразява смъртен изход. По този общовалиден закон обаче може би следва, че Вселената все пак един ден ще престане да се разширява и ще достигне равновесие? Ще умре, с други думи. Ще я погълне някоя (или множество) черна дупка, примерно. И понеже никой не знае какво се случва в черните дупки (под „хоризонта на събитията”, както казват учените), възможно е в тях да се случва имплозия (обратното на експлозия), и цялата енергия/материя, породена от Големия взрив, да се завърне обратно в малкото свръхсуперхиперплътно топче, за да даде начало на следващия Голям взрив. И тогава отново Времето ще изчезне, щото няма да ни има нас.
Животът на времето
Готино е да мислиш върху неща, които са така абстрактни и недостижими, та никого реално не засягат. Струва ми се, че и Кант се е забавлявал с това. „Без предмет времето не би било действително”, казва той. И още: „Времето не принадлежи към самите предмети, а само към субекта, който си ги представя нагледно”, „Самото време не се изменя, а се изменя нещо, което е във времето”… (О, Боже, защо най-умните са се родили така отдавна?! Пък бил той и заклет ерген…) От тази гледна точка крилатата фраза „Ние сме във времето и времето е в нас” може да придобие неочакван смисъл – не като малко патетична представа за епохата и действащите в нея лица, а като кантианско прозрение (не ми е известно дали Левски е чел Кант).
За нас, елементарните човешки същества, времето не е философска категория, а удобен инструмент, без който животът ни е немислим. Много ми харесва тази особеност, че в българския език климатичното и „ентропичното” време изразяваме с една и съща дума. Дори уж близкият ни руски има „погода” и „время”, да не говорим за английския. А ми харесва, защото добавя още значения на нещо, което хем го има, хем не. И става още по-загадъчно… Но да не се отплесвам. Животът на времето е във всекиго от нас. При това поотделно, независимо че живеем в „нашето време”. Времето никога не е наше (извинете!), то е мое. Лично. И както не можеш два пъти да влезеш в една и съща река, така и ние сме различни във всеки следващ момент.„Предишното ми „аз”, което я бе обичало, почти напълно изместено от второто ми „аз”, възкресяваше, най-често извикано на живот от незначителен повод, а не от важно събитие…”
„Моето сегашно „аз” – това е занемарена каменоломна; мога да кажа, че цялото нейно съдържание е подобно и еднообразно, но всяко припомняне, като гръцки склуптор, извлича оттук безчислен брой статуи.”
„Между другото, тъй като паметта не ни поднася спомените в хронологичен ред, много по-късно си припомних, че доста години преди това за пръв път познах любовта точно на това канапе с една моя малка братовчедка…” Марсел Пруст, „По следите на изгубеното време”. Пруст ни предава с поразителна точност този феномен: времето е лично. И не само е лично, ами времето се променя с промените в нас самите. Фактът, че преживяваме неща, които остават в спомените ни, прави възможно да разберем, че съществува време. Времето е в паметта. Личната памет.
„Защото паметта представлява не копие на различните случки и факти от живота ни, което неизменно да ни е пред погледа, а по-скоро зейнала пуста бездна, небитие, откъдето от време на време някоя прилика със сегашното ни позволява да извлечем, възкръснали, разни мъртви спомени.”
„А нашето най-справедливо и сурово наказание за тъй пълната и съвършена забрава, пълна и съвършена като гробищния покой, с чиято помощ сме се освободили от онези, които сме престанали да обичаме, е да прозрем неизбежното настъпване на същата забрава спрямо тези, които все още обичаме. Всъщност много добре знаем, че тя е състояние безболезнено, състояние на безразличие.”
„Животът е като ателие на художник, пълно с недовършени скици”…
Моите преживявания и моята памет правят времето. Без мене то не съществува. Няма в действителност нещо, което да е конкретно минало. Което можеш да пипнеш, да го изучиш емпирично. Дори и науката история е продукт на хиляди „мене” (Историята минава през жлезите на историците, както пише Стайнбек в „На изток от рая”). Дали не е всъщност псевдонаука? Някой си византийски хронист (ромейски, всъщност, Византия е понятие чак от ХVI век) писал за българите, че са диви, варвари и прочее гадости. Ами как иначе – българите са победили и убили дотогава двама техни императори… Как да не ги мразиш? И историята запомня дивите варвари – по писмените сведения на комплексирания ромей.
Не е лесно да преследваш изгубеното време, аз прекалено самонадеяно направих опит по Пруст. Както пише Милорад Павич във „Вратите на съня”: „Миналото е като отрязан крак. Може и да те засърби, ама вече няма как да го почешеш…” Пак в същата книга един герой, Грубич, твърдял, че спомените му са по-стари от самия него, че непрекъснато потъват по-дълбоко в миналото и няма власт как да ги задържи. Тази идея ме заплени – какво ли е да си спомняш и онова, което не си преживял. (Искам да си спомня например какво обсъждахме с брат ми Методий в хазарската мисия.)
Прилича на диагноза, но не е задължително…
Смъртта на времето
Космическия аспект го обсъдихме вече – времето ще умре преди следващия Голям взрив, ако въобще той се състои. Но това би било толкова невъобразимо далечно събитие, че можем да го пренебрегнем.
Затова пък тук, на Земята, времето умира всяка секунда. Няма нужда дори „да убиваме времето” – всяка изминала секунда е вече мъртва. И в нея вероятно е умрял и поне един човек. А със смъртта на всеки човек неговото време свършва. Неговото съзнание умира, неговите спомени умират и значи една единица време (условно) умира. (За душата въпросът все още е спорен.) И нищо не може да се направи, всеки от нас е наясно, макар да си даваме вид, че ще живеем вечно.
Не знам, може би трябва това и да правим – да си даваме вид, че ще живеем вечно. И вместо да убиваме времето с глупости – да трупаме спомени. Нещо като лично съкровище от време. Може пък някога някъде да потрябва.
0 Коментара