Съвременните психолози, че даже и психоаналитиците, твърдят, че след раждането детето няма съзнание за „аз”, поради което не прави особена разлика между себе си и майка си. По-скоро я смята за някакво продължение на себе си, в което има известна логика, тъй като оцеляването му зависи изцяло от нея.
Следователно за правилното формиране на психиката му е ултраважно всичките му нужди да бъдат незабавно, ама на секундата, удовлетворявани. Да му се улесни максимално преходът между живота в утробата и този извън нея… Като е гладно – да яде, като му се спи – да го гушкат; да го носят, да му говорят, „да му ходят по гъза”, както би се изразила моята приятелка Поли. В буквалния и преносния смисъл.
Същите онези авторитети твърдят, че това се отразявало на човек до края на живота му. Даже си имат критерии дали едно дете е добре или не дотам добре „привързано”. С две думи – през този период се формира увереността ни, че светът е едно добро място, където базисните ни нужди ще бъдат задоволени, и няма да бъдем изоставени гладни и голи на произвола на съдбата. Това е, което аз наричам „базисна увереност” (не съм сигурна, че има такъв термин), и което очевидно ми липсва в големи количества, тъй като са ме оставили сама на 2-месечна възраст, за да отидат на театър. Аз съм си спяла кротко, докато не дошла една братовчедка на баща ми и не намерила бележка на вратата:
„Не звъни. Бебето спи.” True story. E, въпрос на приоритети.
Въоръжена с този солиден научен фундамент, започнах родителската си кариера, уверено бранейки се от собствената си майка и всички лели по градините, които непрестанно коментираха: „Ама ти сега пак ли ще я кърмиш? Нали преди малко яде.” „Трябва да я теглиш преди и след всяко хранене.” „Няма ли да й повредиш ставите, като я носиш в това нещо” – слингът, тоест. „Остави я да пореве. Ще пореве и ще заспи.” И „ще се задуши така” – това се отнасяше както за носенето в слинга, така и за съвместното спане. Всичко това, съпроводено с истории за родителски провали, задушени бебета, неодобрителни погледи а ла „те младите винаги са толкова самонадеяни, какво ли пък разбират от гледане на бебета”. Представяте си картинката.
Пък ние с Мишката – нехаещи за всички опасности, на които се излагаме, си живеехме
прещастливо. Ако щете ми вярвайте, но този период със сигурност е най-щастливият в досегашния ми живот. Колики? Не и у нас. Недоспиване? Никога не съм била по-наспана. Пътуване на дълги и къси разстояния – не мъкнеш шишета, кутии с млека, стерилизатори, четки и прочее атрибути. Млякото е буквално на една ръка разстояние – винаги топло и с отлично качество. Става и за хранене, и за утеха, изобщо – пей сърце. (Впрочем най-екзотичното място, на което съм кърмила, е на крепостта на Перперикон – „бебе” на 13 месеца, внезапно озверяло от глад, и нийде взорът кръчма не види – защото тя на тази възраст и пържоли не отказваше). Слингът пък ни спестяваше акробатиките с количката в градския транспорт. Ставаше и за спане, и за разходки, и не-знам-колко-пъти съм го сушила по спешност на радиатора посред лято.
Най-често обаче, по-често от всичко останало, чувах: „Така ще „го” разглезиш, че после и в тоалетната няма да можеш да отидеш сама” – защото, очевидно, по нашите ширини бебетата са неидентифицирани ревящи обекти и им се полага единствено обръщение в среден род. Обаче аз не познавам родител – привързан или не, от тази или онази школа, който да е ходил сам в тоалетната между втората и третата годинка на детето си. А
как може да бъде разглезен някой, който все още няма представа, че е „някой”, отделен от теб?
Дотук добре. Между петия и шестия месец обаче бебетата започват изненадващо бързо да се „очовечват”, тоест да се само-осъзнават. Буквално един ден се събуждаш и от креватчето те гледа някакво друго дете – същество, което е открило, че ако си мята играчките с апломб до другия край на стаята, ти ще ходиш да му ги събираш, и ако се връзваш, ще повтаря този номер до пълно умопомрачение. Тоест – открило е причинно-следствената връзка и сега вече нещата с родителството рязко се променят. Защото детето ти започва да пробва новопридобитото си самосъзнание, където свари. „Я да видим колко силно трябва да ревна, за да дотича мама? Хм. Май не тича достатъчно бързо. Я да кача още две октави.” Все ми се струва, че точно тук привързаното родителство се проваля. Защото Доналд Уиникът, основателят на детската психоанализа, казва, че
децата (от момента, в който осъзнаят своята „отделност”) не се нуждаят от съвършени майки-
мъченици, готови да пожертват и последния микрон самостоятелност, а от майки, които са „достатъчно добри”, но не твърде. Това означава да не скачаме при първия врясък, да не превръщаме всяко ожулено коляно в края на света, да не разрешаваме всеки спор на детската площадка в полза на собственото си дете, да не сме непрекъснато-нонстоп-24/7 на разположение. Това означава да удължаваме времето между възникването на желанието и удовлетворяването му. Защото е ключово, че тук вече говорим за желания – тоест нещо осъзнато, предназначено да донесе удоволствие, а не за нужди. Това означава да покажем на детето, че светът не се върти само и единствено и около него, а понякога и около нас. Да се утвърдим като авторитети.
А повечето родители, които се дефинират като „привързани”, като че ли не отчитат този квантов скок в развитието, който преживяват децата им, и продължават и след шестия месец, и след годинка, и след две да си карат по старому. Може би, страхувайки се, че ще ги стъпчат или прекършат, те всъщност им позволяват да властват над тях самите, над семейството, над личното им пространство и т.н. Никой не обича да казва „не” – кара ни да се чувстваме лоши, а от всички хора на света, най-много искаме да бъдем добри с децата си. Следователно детето няма как да ни схване иначе, освен като едно продължение на собствената си воля, която впрочем, придобива и без това чудовищни размери. Ако гледате с недоумение (и зле прикрито неодобрение) съседката, която заедно с двете пазарски чанти, мъкне и хлапето си за яката, и изглежда, сякаш ей сега на драго сърце ще го подари на първия срещнат, значи не сте отглеждали дете на възраст около 3 години. Почакайте, само почакайте…
А тази необуздана проява на волята у тригодишните просто плаче за граници.
Които „привързаните” родители налагат плахо, страхувайки се, че така ще „повредят” скъпоценното създание и ще го оскатят доживот. И тук може би следва въпросът кой всъщност е „привързан” и към кого? Дали не обслужваме собствената си нужда от близост, дали не сме обърбнали ролите и не утешаваме собственото си наранено вътрешно дете за сметка на детето, чиито родители трябва да бъдем. И дали, опитвайки се да избегнем грешките на собствените си родители, не сме се подхлъзнали в другата крайност – дали вместо малки комплексари, каквито бяхме самите ние, не отглеждаме малки себични чудовища? Тирани на дребно? Лишени от умение за емпатия, защото светът им се състои от „аз” и „мен”, и „искам”, и „сега”, и „вед-на-га!”…
Да не си помислите сега, че нещо скачам да морализаторствам. Знаете ли по колко пъти на ден, когато
дъщеря ми крещи команди, тропа с крак, повтаря „моля, моля, моля, моля, моля”,
запушва ми устата, за да не си говоря с баща й (защото й „пречим”), тръшка се публично, иска всичко, което види…, се питам дали не съм изпуснала момента да порасна като неин родител, да поставя границата достатъчно категорично, кога съм й дала толкова много власт във взаимоотношенията ни, какви са собствените ми мотиви…? Десетки, десетки пъти всеки ден. А тя допълнително усложнява тези въпроси, бидейки зодия Лъв. За нея светът е някакси редно да се върти около нея, по дифолт. На нея й трябва публика дори в тоалетната ;) И може би, смея плахо да допусна, не ми е виновно привързаното родителство. Може би тя просто си е такава. Всички родителски божества да са ми на помощ.
0 Коментара